Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Той пусна чантата на земята и заканително закрачи към мен.

— Хей, чакай малко — рекох, — имам си документи, полицейска карта — и бръкнах във вътрешния джоб на сакото. — Ето, аз…

Това му бе достатъчно. Поначало постъпих тъпо, но бях вече изморен, беше ми горещо, беше ми писнало всеки да ми скача в този шибан град, най ме бе вкиснал самият Бърнс и тъпоглавието му. Което ще рече, че не съм разсъждавал като хората. Той долови блясъка на подаващия се от кобура ми пистолет и преди да мигна, неговият собствен цъфна в ръката му. Трябва да призная, че копелето действаше бързо. Вероятно редовно тренира пред огледалото. За броени секунди ме бе закопчал и опрял на шерифската кола. Патлакът ми го нямаше, белезниците яко ме стягаха на гърба.

Захвърли ме да се охлаждам в една килия. Там седях три-четири часа по груба преценка, може би малко повече. Откъде да зная с точност, когато заместник-шерифът Бърнс ми прибра часовника, заедно с пистолета, портфейла и всички документи, бележките, колана, връзките на обувките. Вероятно смяташе, че в пристъп на безумни угризения спрямо библиотекарките ще се обеся в килията. Всичко мое бе предал на съхранение при заместника Уолъс, който между други неща му бе споменал и за патилата ми в бара предната вечер.

Все пак трябва да призная, че килията бе може би най-чистата, в която съм влизал през живота си. Дори и кенефът изглеждаше достатъчно хигиеничен за използване, без впоследствие да трябва да му мисля за лечение и пеницилин. Избивах чивия и пробутвах минутите, като анализирах и систематизирах наученото от микрофишовете. Опитвах се да подредя отделните части на загадката във все пак разбираема картина. Всячески отбягвах да мисля за Пътника и какво евентуално прави той сега.

По едно време навън се чу шум и вратата на килията се отвори. Вдигнах очи и видях висок чернокож полицай в униформа. Гледаше ме изпитателно. Изглеждаше на малко повече от тридесетина години, но нещо в походката и очите му ми подсказваха, че е по-възрастен и по-опитен. Май че се бе занимавал с бокс преди години, може би в средна или полутежка категория, движеше се с типична за боксьор стъпка, лека и непринудена. На вид бе два пъти по-умен от Уолъс и Бърнс взети заедно, макар че подобно сравнение едва ли го правеше гений. Реших, че този човек трябва да е Алвин Мартин. Не се втурнах да ставам и да го приветствам, за да не си помисли случайно, че не харесвам чистата му и прилична килия.

— Вие тук ли искате да седите още няколко часа или пък чакате да дойде някой да ви изнесе на ръце? — попита той. Не беше злобно. Гласът, във всеки случай, не беше южняшки; говореше по-скоро с акцент от Детройт или Чикаго.

Изправих се и той се отдръпна, за да мога да мина. На края на коридора стоеше Уолъс, пъхнал палци в колана, сякаш да отнеме част от тежестта на раменете си.

— Върнете му личните вещи, заместник.

— И пистолета ли? — попита Уолъс и дори не се помръдна да изпълни казаното.

Имаше типичния вид на човек, който желае да подчертае, че не приема заповеди от чернокож, още повече въобще не харесва да получава такива. Внезапно ми хрумна, че той има много повече общи неща с Плъхомутрестия и неговите другарчета, отколкото е действително разумно за човек на полицейска служба.

— И пистолета — спокойно отвърна Мартин.

Все пак въздъхна и погледна Уолъс в очите. Последният тръгна да изпълни нареждането с вид на отровен. Влезе в съседната стая и след малко се появи с кобура, пистолета ми и кафяв плик. Подписах се на техния тефтер и Мартин ме поведе към вратата.

— Влезте в колата, ако обичате, господин Паркър — рече ми отвън.

Вече се стъмваше, бе притъмняло, откъм съседните хълмове подухваше хладен вятър. На близкия път изтропа раздрънкан пикап. До шофьора ясно видях карабина, а до нея и мършава хрътка. Колата си замина.

— Отпред или отзад? — попитах.

— Седнете отпред — отвърна ми той. — Нямам основание да не ви вярвам.

Запали колата и потеглихме. Известно време мълчахме и двамата. Климатикът шумеше и изпращаше топъл въздух в лицата и краката ни. Излязохме извън града — ясно видях табелата. Влязохме в горска отсечка, която се виеше и криволичеше по разнообразен релеф. И от двете страни имаше дървета много нагъсто. Някъде отпред заблестя светлинка. Скоро стигнахме и спряхме на малък паркинг до боядисан в бяло фургон-ресторант с мигащ надпис отгоре му — „Грийн Ривър Ийтъри“.

Седнахме в сепаре в дъното, далеч от неколцината други посетители. По пътя натам всички те ни изгледаха с любопитство, после продължиха да се хранят.