Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Масите бяха застлани с покривки на червени карета, навсякъде имаше свещи, а свещниците бяха миниатюрни копия на Колизея, но заведението бе пълно и храната изглеждаше учудващо качествена. Неколцина от посетителите ме изгледаха неодобрително. Други, изглежда, се разтревожиха от белезите по лицето ми. Голяма, шумна група бизнесмени прекъсна веселия си разговор и смехът им секна, когато минах покрай масите им.

Слаб и висок, с червена папионка, главният келнер се приближи с танцова стъпка към мен и ме отведе до забутана маса в ъгъла, където ме скри — да не плаша клиентелата. Извадих книжката на Къмингс и докато чаках менюто, се зачетох в „Там, където никога не съм бил“. Наслаждавах се на мелодиката и ритъма на поемата, на загатнатата еротика.

Преди да се запознаем, Сюзън не бе чела Къмингс. В ранните дни на връзката ни редовно й изпращах поемите му, преснимани на размножителна машина. В известен смисъл на думата, оставях на този лиричен поет да я ухажва вместо мен. Мисля, че даже в едно от първите си писма до нея използвах стих или два от него. Днес, като разсъждавам за онова време, ми се струва, че то е било колкото писмо, толкова и молитва. Молитва към Времето и Съдбата да я пазят и покровителстват. Беше много красива.

Келнерът пристигна. Поръчах печено, хляб със зеленчуци, салата и вода. Отново се огледах внимателно. Никой не гледаше към мен, поне видимо не. Това бе добре. Не бях забравил предупреждението на Ейнджъл и Луис. Нито пък онези двамата в червения джип.

Храната се оказа великолепна. Удивих се на собствения си апетит. Хранех се с удоволствие и в същото време прехвърлях на ум всичко разказано от Хайъмс, прочетеното на микрофишовете. Снимката с усмихнатото лице на Уолт Тайлър и полицая до него не ми излизаше от главата.

Също и Пътника. Опитвах се да не мисля за него, нито пък за образите, които той неизменно водеше със себе си. Но не бе така лесно да го изхвърля от съзнанието си. Изпих водата и платих сметката. Излязох и навън повърнах зад един храст. Стомахът ми изхвърли всичко изядено, гърчих се в конвулсии, докато гърлото ме заболя. После се качих в колата и се върнах в Хейвън.

Кой е най-ужасяващият звук на света? Дядо ми казваше, че това е звукът на патрона при зареждане в пушка помпа. Патрон с куршум, предназначен за ВАС. Е, това ме пробуди от сравнително дълбок сън в мотела. Качваха се по стълбата към моята стая. Светещият циферблат на ръчния ми часовник показа 03,31 на разсъмване. Само секунди по-късно някой влезе с трясък, бумтежите на изстрелите отекваха оглушително високи в нощната тишина. Изпращаше куршум след куршум в леглото ми, пера, разкъсани памучни влакна се разлетяха на всички страни, досущ рояк бели молци…

Но аз не бях там, а вече изправен, готов с пистолет в ръка. Затворената врата донякъде приглуши грохота на стрелбата. Те пък не чуха шума на отварящата се към коридора врата дори и след като спряха да стрелят. Защото ушите им бучаха от собствената им канонада. Очите им станаха големи като понички, когато загряха, че не съм си бил в леглото. Много мъдро се бе оказало снощното ми решение да взема най-проста предпазна мярка: да легна да спя в съседната стая, за да не се превърна в елементарна мишена.

Излязох в коридора максимално бързо, огледах се, насочих пистолета. Там стоеше човекът от червения джип, хванал с две ръце оръжието си, цевта почти допряна до лицето му в изненадата. Помпата бе „Итака“. Въпреки слабата светлина незабавно забелязах, че в краката му няма празни гилзи. Жената вътре бе главният ми убиец.

В същия миг се завъртя към мен, а отвътре долетяха ругатните на жената. Още докато се обръщаше, дулото на пушката тръгна надолу — в моята посока, — но аз стрелях веднъж и на гърлото му цъфна алена роза. Кръв бликна, сякаш някой разкъса листчетата на цветето и отзад го духна силна струя въздух. По ризата му заблещукаха карминени пръски. Пушката тупна на килима, той се хвана за гърлото с две ръце, прегъна колене и се претърколи на пода, тялото му се загърни и затресе в спазми, като извадена от водата риба.

От вратата на моята стая се подаде цевта на рязана пушка и жената започна да хвърля куршуми напосоки. От стените наоколо заваля истински дъжд от парченца разбита гипсова замазка. Нещо ме блъсна в рамото и по ръката ми пробяга остра болка, сякаш някой допря до плътта ми нагорещено до бяло желязо. Опитах се да задържа пистолета, но вече го бях изпуснал на земята. Жената продължи да стреля бясно, неумолимо, наоколо забръмчаха, засвистяха смъртоносни оси. Сачми за едър дивеч. Стените наоколо заприличаха на решето.