Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— А Купър знае ли какво става при мен?

Счу ми се задавен смях отсреща.

— Не още. Може би ще го уведомя днес по-късно. Него го интересува само едно: името на фондацията да не стига до пресата. Иначе не знам какво е отношението му спрямо наети на временен договор бачкатори, които пукат нечии черепи в разни мотели и извън тях. А при теб какво е положението?

— Местните не са в голям възторг от мен. По-точно обратното. Няма и следа от обекта. Обаче тук има нещо много кофти, само че не мога да го усетя точно. Не мога да ти обясня, всичко е объркано и нелогично. Абе, работата не е чиста.

Той въздъхна.

— Дръж връзка с мен и ме уведомявай за всяко ново развитие. Оттук мога ли да ти помогна с нещо?

— Май не можеш да ми разкараш Рос от главата, а?

— Тц, не е по силите ми. Да беше изчукал собствената му майка, да беше написал името й на стената в мъжкия кенеф, пак нямаше да те мрази толкова. Така че стягай се. Той е на път.

И Уолтър затвори. Много хубаво. След секунда-две чух изщракване на линията. Може би помощникът Мартин обича да подслушва? Защо не, предпазливите ченгета така правят. Той се върна след няколко минути, достатъчно време, че да не свържа явно отсъствието му с евентуално подслушване на телефонния разговор с Коул. Във всеки случай изражението на лицето му бе променено. Значи положението не бе толкова лошо. Дори по-добре, че бе чул какво си казахме с Уолтър.

— Непременно трябва да намеря Катърин Демитър — рекох. — Поначало затова съм и тук. Като свърша тази работа, незабавно изчезвам.

Той кимна.

— Още преди няколко часа наредих на Бърнс да провери повечето мотели в района — рече той. — Жена с това име не е отсядала в нито един от тях.

— Аз това го направих още преди да тръгна от Ню Йорк. Напълно вероятно е да е използвала друго име.

— Да, и аз помислих за такава възможност. Дай ми описание, ще изпратя Бърнс да провери отново.

— Благодаря.

— Само че повярвай, изобщо не го правя заради теб. Просто искам час по-скоро да се разкараш оттук.

— Ами Уолт Тайлър?

— Ако остане време, по-късно ще те отведа до неговата къща.

Излезе и остави вратата отворена. Спря при ченгето, което охраняваше стаята на жената. Влезе възрастната лекарка и грижливо провери превръзката на ръката ми.

— Защо не поостанете още мъничко при нас, да посъберете сили? — любезно попита тя.

Благодарих и отклоних поканата.

— Така си и мислех — рече тя и кимна към шишенцето с болкоуспокояващи, което ми бе дала. — Но от тези може да ви се доспи, да знаете.

Отново благодарих за предупреждението и станах. Тя ми помогна да облека сакото на голо — направо върху превръзката. Ризата ми не ставаше за нищо. Прибрах лекарствата в джоба, въобще не възнамерявах да пия от тях. По лицето й прочетох, че тя се досеща и за това.

Мартин ме откара до шерифството. Мотелът бе запечатан, а дрехите ми отнесени в неговия офис. В участъка се изкъпах, след като увих ранената ръка с найлонови торбички. После легнах в една от килиите и спах, докато дъждът спря.

Някъде рано следобед пристигнаха две федерални ченгета и незабавно започнаха да ме разпитват. Разпитът им обаче се оказа доста формален, което ме учуди. Докато си спомних, че специалният агент Рос пристига със самолет някъде привечер. До 17,00 часа жената още не бе дошла в съзнание. Отидох да вечерям в малкото ресторантче. Мартин ме намери там.

— Бърнс дали откри нещо около госпожица Демитър?

— Не я е и търсил. Цял следобед е зает с агентите на ФБР. Обеща, че преди да се прибере, ще провери мотелите отново. Ако открие нещо, незабавно ще ми се обади. И ако все още имаш мерак да говориш с Уолт Тайлър, да тръгнем веднага.

Уолт Тайлър живееше в доста овехтяла, но боядисана в бяло и чиста дървена къщичка. От едната й страна бяха наредени десетина автомобилни гуми за продан, според надписа, който бе закачил на пътя на неколкостотин метра от дома му. Продаваше и други вещи, в различно състояние. Беше ги натрупал около застланата с чакъл алея и удивително спретнатата моравка пред къщата. Забелязах две полуразглобени косачки, автомобилни двигатели и части за тях, ръждясала спортна екипировка, включително щанги с различни тежести.

Самият Тайлър бе висок, леко приведен мъж, почти напълно побелял. Личеше си, че е бил красавец, както и бях познал още на снимката. Вървеше грациозно, леко небрежно, сякаш не му се искаше да признае, че годинките са си минали, с тях са си отишли и напетата фигура, и младежкото лице, жертва на стотици грижи и проблеми, както и безбрежната болка на загубил единственото си дете родител.