Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

душко

Въздухът вече съвсем не достига, все ми се струва, че вдишвам за сетен път… стига едва до дъното на устата ми и там спира, давя се и пъшкам.

душко

Този глас е стар и черен като абаносовите клавиши на древно пиано, чиито тържествени акорди звучат от далечна стая.

събуди се, душко, неговият свят се разпада

Сетне чувам последно издихание, нещо бумти в ушите ми. А после, после се възцарява тишина и спокойствие.

Разбуди ме чукане по вратата. Навън денят преваляше, наближаваше вечерта. Отворих — на прага стоеше Тусан, отзад зърнах Рейчъл. Чакаше.

— Време е да вървим — рече Тусан.

— Нали местните ченгета щяха да се погрижат за това?

— Аз си предложих услугите — отвърна той.

Влезе след мен. Набързо прибрах принадлежностите за бръснене, набутах ги в калъфа за костюми, закопчах ремъците, затворих ключалките. Беше марка „Лондонска мъгла“ — подарък от Сюзън. Взех си и сака.

Чак сега забелязах, че отвън стои и униформеното ченге, което бе дошло да ни предупреди по-рано. Тусан му каза нещо и кимна.

— Сигурен ли сте, че така е правилно? — попита полицаят несигурно.

— Виж сега, вие от Ню Орлиънс имате по-важна работа от нас, провинциалистите — добродушно му рече Тусан. — Аз ще ги откарам тези хора на летището, ти се разтъпчи, хвани някой престъпник, така де, какво ще се занимаваш с организационна работа.

Пътувахме и мълчахме. Аз бях седнал до Тусан, Рейчъл бе отзад. Чаках да поеме по завоя към летището, но той хвана по магистрала 10.

— Изпусна си завоя — рекох му.

— Тц, не съм — отвърна той.

Когато нещата започнат да се развиват, процесът често става бърз. Този ден извадихме късмет. Всеки би трябвало да има късмет от време на време.

Какво се бе случило? Чистели речното дъно на завоя на горното течение на Гранд Ривър, на югоизток от шосе 10 и пътя за Лафайет. Вадели боклуците и тинята с драга. Да, ама машинарията се закачила на кълбо захвърлена бодлива тел, която си гниела на дъното, и това спряло работата. Бачкаторите оправили проблема и пак се опитали да извадят телта, но в нея се били оплели и множество други боклуци.

Старо желязно легло, окови за роби от време оно, още от преди век и половина, а и петролен варел, маркиран с хералдична лилия. Та той тежал и дърпал телта към дъното.

Като видели варела, работниците започнали да се майтапят. Нали всички бяха чели по вестниците и слушали новините за намерените неотдавна останки на девойка във варел от същия тип, също с лилия. Е, техните шеги били малко нещо черен хумор, но все пак извадили варела. После, както разказваха очевидци, изглежда, се постреснали и замълчали, когато един от екипа напънал капака с щанга. Той бил ръждясал, но не и заварен. Отворили го с мъка, потекла мръсна вода, мъртви риби и водорасли.

И отдолу… се показали краката на момиче, девойка, полуразложени, но обвити с нещо като восъчна ципа, белезникавожълта на цвят. Тялото било наблъскано навътре и заклещено. Влезлите през малкия отвор на варела речни обитатели били изяли по-голямата част на трупа, но когато един възрастен работник светнал с фенер в отвора, успял да различи останала набръчкана кожа на челото, а и оголени зъби. Момичето сякаш му се усмихвало.

Когато пристигнахме, там имаше само две коли. Варелът с тялото бе изваден преди около три часа. Отстрани, до екипажа на драгата, стояха двама униформени. Около трупа се мотаеха трима цивилни, единият носеше видимо по-скъп костюм от останалите. Веднага го познах, бяхме се срещали, когато ме разпитваха след убийството на Морфи и жена му. Шериф Джеймс Дюпре от Сейнт Мартин. Шефът на Тусан.

Когато излязохме от колата, той ни махна да се приближим. Рейчъл изостана зад нас, вероятно нарочно не желаеше да стои до мен, но все пак любопитството й надделя и след малко също пристъпи напред. Това бе най-тихата сцена на открито престъпление, където изобщо съм присъствал. Дори и когато след малко дойде съдебният лекар, почтителната тишина се запази.

Дюпре свали найлоновите ръкавици, които носеше. Ужасно внимаваше да не докосва външната им част с вече оголените пръсти. Забелязах, че са поддържани от професионалист — ноктите бяха къси и извънредно чисти, макар и нелакирани.

— Желаете ли да погледнете по-отблизо? — попита той.

— Не. Вече видях всичко, което ми е нужно — отвърнах му аз.

Изгребаната от дъното тиня гадно смърдеше на гнило, много по-силно, отколкото самият труп. По изхвърлените от водата нечистотии бяха накацали крайбрежни птици и шумно ровеха, за да търсят риба. Един от работниците лапна цигара и се наведе да вземе голям камък. Хвърли го по едър плъх, който също бърникаше в мръсотията. Камъкът плесна в мократа кал — сякаш месар удря парче месо в касапската дъска. Плъхът побягна незасегнат. Наоколо сновяха и други сиви животинки, които жадно ръфаха, каквато органична гнилоч можеше да се намери в тинята. Всъщност целият бряг изглеждаше като резерват на гризачи — прогонени от гнездата си от работниците и излезли да търсят храна. Блъскаха се един в друг, съскаха си и се хапеха в надпревара да се докопат до плячка, а гадните им опашки пълзяха като змийчета из рядката кал. Мнозина от работниците последваха примера на другаря си и върху гризачите заваля дъжд от камъни. Повечето имаха по-добър прицел от първия им колега.