Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

А Тусан говореше и очите му навлажняха. По цялото ми тяло пробягаха тръпки, премина вълна на разкаяние и чувство за вина. Заболя ме сърцето. Аз бях довел смъртта в техния дом. Аз. Убиецът ги бе набелязал за жертви, бе приготвил ужасната им смърт, защото ми бяха помагали. Също както бе набелязал и Агилярови поради връзката им с мен. Аз самият бях нещо като предвестник на смъртта. Тя вървеше по петите ми — където отидех, хората умираха. Около мен вонеше на смърт.

И тогава, като че без видима причина, в съзнанието ми изплуваха няколко стиха. Не се досещах откъде биха могли да дойдат. Къде ли съм ги чел, дали пък някой не ми ги е показвал някъде? Но нещо ми нашепваше, че източникът е много важен, без да разбирам защо. Освен, че смътно усещах едно нещо: тези стихове са ехо от онова, което бе видял Тусан. Или обратното. По-скоро обратното. Онова, което е било в спалнята, е тяхно ехо. Изведнъж ми се стори, че съм чувал някой да ги рецитира. Опитах се пак да свържа гласа с нечие лице, но не успях. А стиховете си останаха. Кристално ясни. Чакай… чакай, някой от метафизичните поети. Дън[ Джон Дън (1572-1631), английски поет от школата на т.нар. метафизични поети. Думата се отнася най-вече до поетичните художествени образи и метафорите. Дън е свещеник, ерудит, схоластик и философ, поезията му е силно интелектуализирана, емоционална и образна, иронична, еротична. — Бел. прев.], може би. Да, Дън е, почти със сигурност.

Какъв бе онзи термин? О, да — remedia amoris. Лекарство за любов… мъчението и смъртта на любещите се е и лекарство за любов.

— Той ми помогна — обадих се аз. — Аз го забърках в тази история.

— Не е точно така — отвърна Тусан. — Той сам се намеси. Така искаше да постъпи. Искаше да сложите край на убийствата.

Погледнах го в очите.

— Заради Лутър Борделон ли?

Тусан отмести очи.

— Какво значение има онази работа сега?

Как да му обясня, че в Морфи виждах себе си или част от себе си? Че му съчувствах за болката, защото и мен ме мъчеше същата… Че исках да разбера дали е по-добър от мен. Трябваше да разбера.

— Беше работа на Гарза — рече Тусан след дълго мълчание. — Гарза го убил, а Морфи подхвърлил уликите. Така си беше. Морфи беше млад тогава, недостатъчно опитен като полицай. Не биваше Гарза да го поставя в такава гадна ситуация, ама го направи и оттогава насам Морфи все си плаща за онова нещо…

Изведнъж се усети, че говори в сегашно време, и млъкна.

Отвън хората си започваха деня. Нормален ден с всичките му перипетии — някои са на работа, други на почивка, ядат, флиртуват. Животът си върви в нормалното русло, все едно нищо не се е случило. Аз пък имах чувството, че нещо трябва да се направи: всякаква работа да секне, да спрат часовниците, да се покрият огледалата, да се изключат звънците, всички да говорят приглушено, почтително. Може би хората отвън биха се спрели и размислили, ако имаха възможността да видят полицейските снимки с останките на Сюзън и Дженифър, на леля Мари и Те Жан, на Морфи и Анджи… А Пътника сигурно това и искаше: чрез смъртта на едни да напомни на другите за човешката тленност, за безсмислието на любовта и лоялността, на приятелството и възможността да станеш родител, на секса, на човешките нужди и радости. Да наблегне на безполезността на всичко това предвид предстоящата безкрайна празнота, която очаква всички нас.

Тъкмо ставах да си тръгвам, когато се сетих. Почувствах се ужасно, бях почти забравил. Присви ме стомахът и ми се зави свят. Облегнах се на стената, ръката ми потърси облегалката на стола.

— Боже мой, та тя беше бременна!

Погледнах Тусан, а той само примигна с влажните си очи.

— Онзи е знаел, така ли?

Тусан не каза нищо, но в очите му прочетох отчаяние. Не попитах какво е направил Пътника с нероденото, но в същия миг си дадох сметка за ужасяващата прогресия през последните месеци в живота ми. Боже мой! Бе започнало със смъртта на моето собствено дете, моята Дженифър и после се бяха заредили смърт след смърт, все на деца, на множество деца, на жертвите на Адилейд Модайн и съучастника й Хайъмс, и на още, и още, и ето сега…

Всичко извършено от Пътника носеше извънредно послание, съдържаше и символичен смисъл за него самия, но в смъртта на нероденото дете на Морфи прозрях нещо ужасно: всякаква надежда за бъдещето тука оставете! Нямаше такава, вместо надежда за бъдещето виждах само разкъсана плът.