Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Дюпре запали житан със златен ронсън. Сигурно бе единственото ченге, поне от моите познати, което пуши такива цигари. Димът бе остър и режещ, а вятърът го отвя право в лицето ми. Дюпре незабавно се извини и застана странично спрямо мен, за да ме пази от дима. Това ми се стори извънредно възпитан жест. Което пък отново ме наведе на въпроса: защо съм тук, а не на летището?

— Научих, че сте заловили онази убийца на деца в Ню Йорк, говоря за жената на име Модайн — рече след малко Дюпре. — Не е малко постижение… хм, след тридесетгодишни престъпления, почти недосегаема за закона.

— Тя направи грешка — казах аз. — Всички престъпници грешат рано или късно. Просто ако човек се окаже в нужния момент на нужното място… Е, и да се възползва от ситуацията по подходящия начин.

Той наклони глава на една страна в леко скептична поза, сякаш не бе съвсем съгласен с мен. Отново дръпна от цигарата; имаше вид на човек, готов да размисли върху думите ми, като че първия път не ги е разбрал напълно. Цигарите си бе купил от скъп магазин, това знаех със сигурност, а пушеше като хамалин от нюйоркските докове: стиснал фаса между палеца и следващите два пръста на ръката, прикрил с дланта си огънчето на завет от вятъра.

Бях виждал докерите да пушат така: това, между другото, е навик, който научавате още от дете, когато внимавате да не ви видят възрастните. Щом се научи да пуши, всяко хлапе се пази от баща си; хване ли го старият, няма да му се размине без един-два по врата.

— Е, съгласен съм, че понякога всеки от нас може да извади и малко късмет. Но само с късмет не става — обади се отново Дюпре и ме изгледа изкосо. — Знаете ли, питам се дали сега и на нас ще ни проработи късметът?

Замълчах, изчаквах да стане по-конкретен. Наистина намирането на последния труп бе повече от щастливо съвпадение. Още съвсем ясно помнех съня си и излезлите от стената говорещи сенки, които се опитваха да ми кажат нещо, нещо в смисъл, че в играта на Пътника са се появили пукнатини, че постепенно той ще започне да губи.

— Когато намерихме Морфи и съпругата му, първият ми порив бе да заповядам да ви пребият до смърт — рече Дюпре. — Той бе свястно момче, добър детектив, въпреки всичко. Беше ми и приятел.

Но знаех, че Морфи ви вярва, а и Тусан също. Той смята, че може би вие сте свързващият фактор във всичко това. Тогава каква е ползата да ви качим на самолета и да ви отпратим в Ню Йорк? Вашият приятел от ФБР Улрич бе на същото мнение, но се чуха по-силни гласове, които настояваха да ви върнем у дома.

Дръпна от цигарата и продължи:

— За вас откачане от този случай вече няма. Дори и да се дърпате назад, вие всъщност се въвличате все по-дълбоко и по-дълбоко в него. И ние може би ще спечелим от това. Най-вероятно ще си имам доста неприятности, след като ви задържах тук зад гърба на началството, но Морфи ми разказа за вашите подозрения относно онзи тип. За убеждението ви, че той по някакъв начин ни наблюдава, следи и манипулира. Ще ми помогнете ли или предпочитате да ви върна на летището?

Погледнах голите крака на момичето, пожълтялата и разкапана плът, увита като пашкул в нещо като жълтеникава ципа; трупът наблъскан силом в мъдрещ се насред локва вода и нечистотии варел на покрит с плъхове речен бряг нейде в Южна Луизиана. Тъкмо пристигаха съдебният лекар и неговият екип с носилка и чувал за тялото. Постлаха голям найлонов чаршаф на земята и внимателно наместиха варела върху него. Един от тях поддържаше краката на трупа. Бе си сложил ръкавици. После лекарят се наведе и бавно и много грижливо започна да изважда останките от металния им ковчег.

— Всичко, което досега сме направили по случая, бе следено и прогнозирано от въпросния човек — започнах аз. — Той знаеше какво правим и какво ще направим, Бог само знае откъде и по какъв начин. Агилярови научиха нещо и бяха убити. Ремар видя нещо и той си замина. Морфи се опита да ми помогне, сега и той е мъртъв. Онзи просто не ни дава право на избор, принуждава ни да следваме предначертан от него сценарий, ръководи някак и поведението ни. Сега се оказва, че вътрешна информация по случая е изтекла и печатът я е използвал. Може би източникът помага на убиеца. Възможно е дори да не го прави умишлено, а неволно.

Дюпре и Тусан се спогледаха.

— И ние обсъждахме тази възможност — рече Дюпре. — Прекалено много хора са намесени по един или друг начин в проклетото следствие, така че трудно може да се очаква тайната му да се запази за дълго.

— На всичко отгоре — продължих аз, — ФБР знае нещо, но си трае. Мислите ли, че Улрич е споделил с вас цялата информация, с която разполага?