Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Сетне тръгнахме за клиниката. Когато стигнахме, вече бяха прегледали трупа на рентген и направили всички необходими измервания. Тялото бе в стаята за аутопсии, количката, с която го бяха докарали — в ъгъла, а до самата маса от метална стойка висеше медицински кантар, с който се теглят органите. Встрани от голямата маса с цилиндричния воден резервоар за почистване и отвеждане на нечистата вода имаше още една малка дисекционна маса — за органите.

Като изключим медицинския екип, на аутопсията присъстваха трима души. Дюпре и Тусан — двама, с моя милост — трима. Миришеше ужасно, дезинфектантите дори не можеха да притъпят вонята.

От скалпа на трупа висеше черна коса, останалата кожа бе набръчкана и нарязана. Останките на девойката бяха почти изцяло покрити с въпросната ципа.

Дюпре зададе въпроса:

— Докторе, каква е тази материя по тялото?

Лекарят се казваше Емил Хъкстетър, висок, едър и червендалест мъж на около петдесет години. Преди да отговори, прокара пръст по белезникавата мембрана.

— Това е състояние на тялото, наричат го адипоцир или трупен восък. Много е рядко — срещал съм го само един-два пъти. Комбинацията от тиня и вода в реката, изглежда, е спомогнала за образуването му.

Наведе се към масата и леко присви очи.

— Телесните мазнини са се разтворили във водата. Това е химически процес, наречен осапуняване. Сетне са се втвърдили, като са образували тази ципа или мембрана. Седяла е известно време във водата, даааа. За да се създаде въпросният адипоцир, са необходими поне шест месеца — за трупа, за лицето — по-малко. Тук до известна степен налучквам, но по груба преценка престоят под водата не е бил по-къс от седем месеца, не и повече.

Хъкстетър диктуваше данните от огледа и дисекцията в малък микрофон, закачен на зелените му хирургически дрехи. Девойката е на седемнайсет, най-много осемнайсет години, говореше той. Не е била завързвана. На врата има следа от разрез с нож. Вероятна причина за смъртта е прерязване на сънната артерия. По черепа има следи от острие. Били са оставени при отрязването на лицето. Подобни следи има и около очните дупки.

Лекарят вече привършваше, когато пейджърът на Дюпре избипка. Той излезе и след няколко минути се върна с Рейчъл. Тя се бе отбила до един мотел в Лафайет, оставила там нейния и моя багаж, сетне пристигнала в клиниката. Стресна се, когато зърна останките, но преглътна, застана до мен и без да каже нищо, ме хвана за ръката.

Хъкстетър въздъхна, свали ръкавиците и започна стръвно да си мие ръцете. Дюпре извади рентгеновите снимки от големия плик и ги закачи една по една на стенните рамки, за да ги огледа с нужното осветление.

— Какво е това? — попита след малко.

Хъкстетър спря да бърше ръцете си, погледна ги недоволно и пое снимката. Вдигна я срещу светлината и след малко каза:

— Фрактура, била е с отворена рана. На десния пищял. Вероятно отпреди две години. Записал съм я, ще я отбележа и в доклада.

Свят ми се зави за миг, а коремът ми се сви по познатия до болка начин. Протегнах ръка да се опра на нещо. Улових Стойката на кантара и той издрънча. Без да искам, залитнах и се бутнах в масата. Докоснах останките и рязко се отдръпнах назад. Стори ми се, че ръката ми завоня.

— Хей, Паркър, какво ти става? — погледна ме въпросително Дюпре.

Протегна ръка и ме подкрепи, за да не залитна пак.

— Боже мой — рекох. — Мисля, че зная коя е девойката.

В ранната утрин, но вече по видело, група федерални агенти обграждат стара дървена къща, някъде на северния бряг на езерото Корабло, южно от изворите Кроц, вероятно на около двайсетина мили от Лафайет. С тях има помощен екип от местното шерифство на енорията Сейнт Ландри. Къщурката е с гръб към езерото, а фасадата й е прикрита зад избуяли храсти и дървета. Някои от агентите са облечени в тъмни якета, на чиито гърбове с големи жълти букви пише ФБР, други носят каски и бронежилетки. Напредват предпазливо, тихо, бавно, с насочено оръжие и свалени предпазители. Не говорят, когато се наложи да обменят информация, го правят със знаци и жестове и минимално количество прошепнати думи. Радиоконтактът също е ограничен, те си познават работата. Сред тях са разпръснати и местните помощник-шерифи, въоръжени с пистолети, пушки и рязани двуцевки. Задържат дъха си, чуват ударите на собствените си сърца, вече са наблизо, готови да нападнат къщата на Едуард Байрън. Той е човекът, заподозрян като убиец на полицая Джон Чарлс Морфи, младата му съпруга и поне още петима други граждани.