Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Мислех, че няма да останеш — казах, без да се обръщам.

— Вече не сме ли почти на края? — попита тя тихо.

— Май че да. Усещам го вече…

— Е, и аз искам да съм на самия край.

Остана още малко при нас, но си личеше, че е ужасно изморена. Умората й бе почти заразителна. Изпратих я да си легне да се наспи в мотела.

Проведохме общо тридесет и осем разговора, докато един зъботехник от кабинета на Ъруин Холдман на авеню „Брикъл“ откри името на Лайза Стот в тяхната картотечна документация. Но отказа да потвърди дали Лайза е посещавала кабинета или не през последните шест месеца. Самият Холдман бе отишъл да играе голф, пък и много мразел да го прекъсват, поне така ни обясни зъботехникът. Тусан се ядоса, викна, че хич не му пукало от какво се дразни Холдман, и започна да изрежда членове от наказателния кодекс. Онзи отсреща незабавно му даде номера на клетъчен телефон.

Зъботехникът се оказа прав. Холдман наистина се ядоса, още повече, че бил на път да спечели. Започна продължително крещене от двете страни; Тусан настояваше да получи картона на Лайза и заплашваше със закона, а зъболекарят държеше, че трябва да има разрешение поне от майка й и втория й баща. По едно време Тусан отстъпи телефона на Дюпре, който спокойно обясни, че за момента това е невъзможно, че полицията иска картона само за да потвърди или елиминира предположенията си и най-важното, че не е разумно напразно да се плашат родителите. Холдман обаче продължи да се инати. Тогава Дюпре с леден глас каза, че ще изиска прокурорско решение да бъде конфискувана цялата му картотека, а плащането на данъците му проверено под микроскоп.

Това веднага подейства. Холдман обеща да сътрудничи. Картотеката била компютърна, заедно с рентгеновите снимки и зъбните диаграми, които били рутинно сканирани. Щял да ги изпрати веднага щом се върне в кабинета. Зъботехникът бил нов и не би могъл да изпрати данните по електронен път, тъй като не знаел паролите и начините за влизане в системата. Ла-ла-ла… Само щял да си довърши играта и…

Сега вече и Дюпре се развика и Холдман реши да прекрати днешния си голф. Каза, че му е нужен най-малко час, за да се върне в кабинета. И то зависело от трафика. Седнахме да чакаме.

Байрън навлиза навътре в езерото поне на миля, миля и нещо. Ченгетата са вече наблизо, той е ранен, губи много кръв. Куршумът е разтрошил лакътя на лявата ръка и болката вече друса цялото му тяло. Спира да почине и презарежда пушката с една ръка, като натиска приклада в земята и се мъчи продължително. Лаят се чува доста по-наблизо. Ще ликвидира кучетата едно по едно, като се приближат, разсъждава той. После ще се скрие от ченгетата — те не познават езерото и той ще ги заблуди.

Вероятно вижда движението, когато се изправя… Обаче за кучетата е още рано, нали? — пита се той. Едва ли са успели да го заобиколят. На запад водите са по-дълбоки. Без лодки няма да успеят да влязат. Но дори и да го направят, той ще ги чуе. Вече е привикнал с шумовете на блатото. Опасност представляват само халюцинациите, но те пък идват и си отиват.

Байрън намества пушката под лакътя на здравата ръка и тръгва напред. Очите му играят на всички страни. Напредва бавно към редицата дървета, а движението май е спряло? Може би тогава е раздрусал глава в опит да проясни зрението си, но не вижда нищо. Няма никой… Тогава идва смъртта, настъпва и краят на Едуард Байрън. Тъмните фигури на дърветата наоколо оживяват и се превръщат в хора. Успява да гръмне веднъж, но изтръгват пушката от ръката му; усеща острата болка, когато ножът разпаря кожата от едното до другото рамо.

Силуетите са около него — мъже със сурови лица, единият носи автоматична карабина М-16 на рамо, останалите държат брадви и големи ножове. Води ги едър мъж с червендалесто и загоряло лице и прошарена коса, в която черните косми все още са повече. Байрън пада на колене. Ударите валят от вси страни — по гърба, ръцете, раменете. Зашеметен от болката и умората, той вдига глава в същия миг, когато едрият мъж замахва с брадвата.

После настъпва мрак.

Бяхме в офиса на Дюпре. Чисто нов компютър вече бе инсталиран в готовност за прехвърляне на обещаните от Холдман данни. Седях на червен пластмасов стол, стар и напукан, често лепен и поправян. Все едно бях върху натрошен лед. Помръднех ли, столът скърцаше. Сетне си вдигнах краката на прозоречния перваз да отморят малко. Вдясно се мъдреше широко канапе. Дюпре ме бе оставил да поспя на него. Бе неудобен, кошмарен сън, но все пак почивка.