Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Улрич, аз съм — Птицата.

— Хей — рече вместо поздрав. — Какво ти казаха?

— Че Байрън е мъртъв, някои от твоите хора — също. Съжалявам.

— Даааа, беше голяма бъркотия. В Ню Йорк ли ти се обадиха?

— Не.

Чудех се дали да му кажа истината. Че съм тук. Но реших да не го правя.

— Изпуснах полета. Пътувам към Лафайет.

— Хей, чакай малко! Лафайет ли каза? Брей, мамка му, че какво пък ще правиш в Лафайет?

— Нищо особено.

Бяхме се разбрали с Дюпре и Тусан да се обадя на Улрич. Идеята бе аз да съм човекът, който ще поднесе новините за смъртта на дъщеря му.

— Може ли да се видим?

— По дяволите, Птицо. Съсипан съм до смърт.

Настъпи тишина. Сетне рече с омерзение и някак примирено:

— Добре, дай да се видим, да поговорим за случилото се днес. Ела в „Джази Кейджун“, онова заведение, там до магистралата, сещаш ли се? Абе, всеки ще те упъти, ако се объркаш.

Чух, че започна да кашля и се задави.

— А твоята мадама… тя прибра ли се?

— Не, и тя е тук.

— А, това е добре — отвърна ми той. — Хубаво е в такива времена човек да си има някой около себе си.

Сетне затвори.

„Джази Кейджун“ е малък, тъмен бар, закачен до мотел. Има маси за билярд и джубокс, зареден с кънтри музика. Зад бара една жена пренареждаше бирите, а по говорителите ехтеше гласът на Уили Нелсън.

Улрич пристигна скоро след като си поръчах второто кафе. Носеше сако, жълто като канарче. Когато го свали, забелязах, че под мишниците ризата му е почерняла от пот. Освен това бе мръсна на гърба и ръкавите, а и съдрана на единия лакът. Панталоните му бяха окаляни по коленете и маншетите, надвиснали над още по-кални ботуши с високи токове. Поръча си бърбън и кафе, настани се до мен — на стола откъм вратата. Известно време мълчахме. Междувременно той изпи половината от уискито и начена кафето.

— Слушай, Птицо — започна Улрич. — Съжалявам за онова, което се случи помежду ни през последната седмица и нещо. И двамата се опитвахме да свършим работа — всеки по своя си начин…

Сви рамене и вдигна чаша към мен като наздравица. Сетне изпи остатъка и махна с ръка на келнера да му донесе още. Под очите му имаше тъмни кръгове, на врата му бе избил цирей. Устните му бяха пресъхнали, попукани и той примигна болезнено, когато преглътна силното уиски. Забеляза, че го гледам.

— Имам язвички в устата — обясни ми. — Много са болезнени.

Отпи още от кафето.

— Подозирам, че искаш да ти разкажа какво се случи, а?

Искаше ми се да отложим точно този миг, но не и по този начин.

— Какво ще правиш сега? — попитах.

— Ще спя — рече той. — Сетне може би ще си взема малко отпуска и ще отскоча до Мексико, да видя дали мога да откача Лайза от онези пусти религиозни скапаняци.

Нещо ме прободе в сърцето. Внезапно се изправих. Ужасно ми се допи — така, както никога преди в целия ми живот. Улрич май не забеляза безпокойството ми. И дори не усети, че тръгнах към мъжката тоалетна. На челото ми изби пот, а кожата ме засърбя, сякаш вдигам температура и се разболявам.

— Тя ме питаше за теб, Птицо — чух го да казва зад гърба ми и застинах на място.

— Какво каза? — попитах, без да се обръщам.

— Попита ме за теб — повтори той.

Тогава се извърнах.

— Кога си я чувал за последен път?

— Преди два месеца — махна той небрежно с чашата. — Два, може би три.

— Сигурен ли си?

Той млъкна и се загледа в мен. Стори ми се, че надвисвам на косъм над дълбока и мрачна пропаст. Нещо дребно, светло се откъсна от блясъка над мен и потъна надолу в чернотата, която бавно го погълна. Барът, масите, хората и всичко наоколо се стопи и изчезна; останахме само Улрич и аз, с увиснали помежду ни думи. Не усещах твърда земя под краката си, нямаше нищо и над мен, нито въздух, просто нищо. Празнота. Чух далечен вой, а в съзнанието ми като на кинематографична лента потекоха бързо мяркащи се образи и спомени.

Улрич, застанал на верандата, поставил пръст на бузата на Флорънс Агиляр, едно нежно, доверчиво момиче с белязано лице. В последните й мигове вероятно е осъзнала какво бе сторил той, до какво я бе довел.

Улрич в „Кафе дьо Монд“ с онази вратовръзка…

„Наричам я метафизична вратовръзка. Моята връзка тип Джордж Хърбърт…“

Един куплет от Роли, от поемата „Поклонение на мъченика“; която Улрич толкова обича да цитира.

Второто телефонно обаждане в хотела, когато Пътника не бе разрешил да се задават въпроси; същото, на което бе присъствал и самият Улрич.