Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Разговорът с Улрич в онова заведение „При Ева“ — за серийните убийци.

„Те нямат визия. Не могат да излязат от дребнотата на онова, което вършат. Нямат целенасоченост… Липсва им мащабност…“

Улрич и неговите хора прибират бележките на Рейчъл.

„Птицо, понякога ужасно се раздвоявам между желанието да те държа напълно информиран за всичко и да не ти казвам нищо, ама нищичко!“

Ченгетата, които хвърлиха плика с поничките, подаден им от Улрич, в съседната кофа за боклук.

„Ти май я чукаш, а, Птицо?“

Онази мисъл: Не можеш да блъфираш човек, който не ти обръща внимание.

Фигура в нюйоркски бар, пръстите й прелистват издание на „Пенгуин“, томче с работата на метафизичните поети, дирят стиховете на Дън.

Особен усет към метафизичното, патологична нагласа към тези поети… Ето, с това се отличаваше Пътника. Което се бе опитала да налучка и Рейчъл само преди броени дни; което обединяваше произведенията на поетите, наредени по лавиците в апартамента на Улрич в Ийст Вилидж. Помнех ги добре от онази нощ, когато ме заведе да преспя у тях. Нощта, през която уби съпругата и дъщеря ми.

— Птицо, ти добре ли си? — зениците му се бяха свили и превърнали в топчици, същински черни дупчици, които сякаш изсмукваха светлината от помещението.

Извърнах очи встрани.

— Да, да, почувствах слабост за миг… ще ми мине. Ей сега се връщам.

— Къде отиваш, Птицо? — в гласа му звучеше недоверие.

И още нещо. Нотка на предупреждение, заплаха, насилие. Запитах се дали съпругата ми е усетила същото, когато се е опитала да му избяга? Когато е позвънил и ме е потърсил, после я е гонил по коридора… вероятно когато е счупил и носа и.

— Трябва да отида до кенефа — отвърнах аз.

В гърлото ми нагарчаше, гадеше ми се, усещах жлъчните сокове да се надигат от стомаха. За малко да повърна. Заболя ме и коремът, с гадна, разкъсваща болка, която натисна дори и сърцето. Струваше ми се, че е дошъл мигът на смъртта ми и някой разтваря воал над тъмнеещ гроб. Над мразовита, тъмна дупка с черна празнина. Исках да затворя очи. Да се махна. Може би да заспя и когато се пробудя, всичко да е нормално отново. И пак да имам жена и дъщеря, която така прекрасно прилича на майка си. Да имам малка, мирна къща с моравка отпред, за която да се грижа, да имам някой до себе си, с когото да остареем заедно…

Тоалетната бе тъмна, смърдеше на стара урина. Водата в чинията не бе пусната, но иначе механизмът работеше. Наплисках си лицето със студена вода, посегнах към вътрешния джоб на сакото за телефона.

Нямаше го. Бях го оставил на масата, при Улрич. Блъснах вратата с все сила и бързо заобиколих бара, като пътьом вадех пистолета. Но бе късно. Улрич го нямаше вече.

Обадих се на Тусан, но си бе тръгнал. Дюпре си бе отишъл у дома. Убедих оператора да позвъни на шерифа в къщи и да му предаде молбата ми той да ми се обади. Дадох и номера. След пет минути телефонът иззвъня. Гласът на Дюпре бе неясен, кисел.

— Слушайте, дано ме търсите за нещо наистина важно.

— Байрън не е убиецът — рекох аз.

— Какво казахте? — шерифът вече се бе разсънил.

— Не ги е убил той — повторих аз.

Междувременно бях излязъл извън бара, с пистолет в ръка, но Улрич го нямаше никъде. През изминалите минути бях обиколил всичко около заведението, но безуспешно. Бях спрял две чернокожи минувачки, които водеха дете, но още щом зърнаха оръжието и веднага побягнаха.

— Не Байрън е Пътника. Улрич е престъпникът и току-що побягна. Хванах го съвсем елементарно, когато излъга за дъщеря си. Каза, че е говорил с нея преди два-три месеца. И вие, и аз знаем, че това е невъзможно.

— Но е възможно да сте направили някаква грешка.

— Дюпре, чуйте ме. Улрич е нагласил нещата така, че уликите да сочат към Байрън. Най-вероятно е подхвърлил някои от тях. Той уби съпругата ми и дъщеря ми. Той е убиецът и на Морфи и съпругата му, на Мари Агиляр, Те Жан, Лутис Фонтено, Тони Ремар и на собствената си дъщеря също. Сам побягна, чувате ли ме? Побягна!

— Чувам ви отлично — рече Дюпре.

Гласът му бе сух и студен. Вероятно от усещането колко много бяхме сгрешили.

Само след час полицейска хайка връхлетя върху апартамента на Улрич в Алже, на западния бряг на Мисисипи, на горния етаж на стара, реставрирана къща на авеню „Опелуза“, над също стара бакалница. До входа му, на тераса, се стига по вита метална стълба, по чийто парапет са поставени саксии с гардении. Той е единственият апартамент в сградата; има два сводести прозореца и солидна дъбова врата.