Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Улица „Пъркинс“ започва точно срещу входа на Евангелисткия градски парк. На края й пък има кръстопът с форма на буквата Т. Надясно се открива типична провинциална гледка — разпръснати на значително разстояние една от друга къщи. Домът на Джуди Нюболт бе на тази отсечка — малка, двуетажна постройка, която изглеждаше ниска въпреки двата етажа. Имаше по два прозореца от двете страни на остъклената врата и три по-малки — на горния етаж. От източната страна покривът бе полегат и се спускаше чак до първия етаж. Дървената къща бе неотдавна боядисана в бяло, някой бе правил и ремонт на покрива, но дворът бе обрасъл с бурени, а горичката отзад вече пускаше зелените си пипала към него.

Спрях по-далеч и се приближих към сградата, като се движех между дърветата, но останах на края на гората. Слънцето бе високо, лъчите му палещи; стените и покривът бяха озарени в червено. Задната врата бе заключена с катинар. Изглежда, нямах избор — трябваше да мина отпред.

Приближих, а сетивата ми започнаха да се обаждат, изострени до краен предел, целият настръхнах и почувствах необичайно напрежение. Звуци, миризми, цветове — всички те бяха прекалено остри, наситени. Усещах с тялото си абсолютно всеки долитащ до мен звук, всяка негова съставна частица; дърветата шумяха и сякаш ми казваха нещо. Бях като превъзбуден. Ръката ми сама извади пистолета, сякаш предвари изпращаните от мозъка сигнали. Металът на спусъка хладнееше на пръста ми, с дланта усещах всяка заобленост и грапавина по профила на дръжката. В главата ми нещо бумтеше, чувствах пулса си, сякаш някой думка с юмрук по тежка дъбова врата. Пристъпвах леко по зеления килим от окапали листа, а ушите ми регистрираха всяко изпукване на дребните съчки като пращене на буен пожар.

Пердетата бяха спуснати. И на долния, и на горния етаж, и зад остъклената част на вратата. В нея имаше една пролука, но зад пердето бе закачено още нещо — в черно, очевидно да пречи на любопитни погледи като моя. С върха на обувката отворих леко рамката с мрежата против насекоми, открехна се със скърцане. Междувременно залепих гръб на дървените греди отстрани на вратата. На горната й част забелязах гъсти паяжини; в тях потрепваха кафеникавите и черни телца на уловени насекоми.

Пресегнах се, завъртях дръжката. Отвори се безпроблемно. Блъснах я колкото можех от сегашната си позиция — тя се разтвори още повече и светлината проникна в мрачната вътрешност. Виждах ръба на канапе, половината прозорец на страничната стена, а вдясно — началото на коридор. Поех дъх дълбоко, гърдите ми чак изсвириха, а от устата ми излезе стон като от болно, задъхано животно. Влязох с рязко движение и незабавно свих вдясно, рамката с мрежата леко се захлопна след мен.

Сега вече виждах цялото предно помещение, което май бе и единственото голямо в тази къща. Защото отвън тя оставяше съвсем друго, измамно впечатление. Дали Джуди, дали някой друг бе правил преустройства, не знам, но вътре горен етаж нямаше. Помещението се извисяваше чак до покрива, където имаше две остъклени капандури, доста замърсени. На тях също висяха черни завеси, макар че те не закриваха остъклената част напълно и тук-таме пробиваше тънък и мътен слънчев лъч, който осветяваше голите дъски на пода. Единствената, при това оскъдна светлина идваше от две монтирани в пода лампи, диагонално разположени.

Обстановката? Дълго канапе, обшито с дамаска на червени и оранжеви зигзагообразни линии, обърнато към входа. От двете му страни стояха еднакви по тон столове, в центъра — малка масичка, телевизорен шкаф — под един от страничните прозорци. Зад канапето — голяма маса с шест стола, точно зад тях — камина. По стените висяха различни произведения на индианското изкуство, както и две картини с неясно мистични сюжети — ефирно нарисувани жени с развети дълги бели рокли; едната бе застанала на планина, другата — на морски бряг. На слабата светлина не можех да различа повече подробности.

В източния край на помещението бе построено нещо като вътрешен балкон — тераса, металнотръбна конструкция. До него се стигаше по стълба, която се падаше вляво от мен. Тя водеше до „спалното помещение“ — с легло от борово дърво и подходящ по десен и направа шкаф-гардероб.

Рейчъл висеше с главата надолу от парапета на балкона; бе закачена със завързано за глезените й въже. Беше гола, косата й падаше чак до пода. Ръцете й бяха свободни, те също висяха край косата и почти допираха подовите дъски. Очите и устата й бяха широко разтворени, но с нищо не показа дали ме вижда или не. На лявата й ръка зърнах лейкопластна лепенка — държеше иглата на система с пластмасова бутилка, която пък бе окачена на съседна стойка. Бавно и постепенно кетаминът проникваше в организма й. Под Рейчъл бяха постлани найлонови чаршафи.