Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Тъй или иначе щяхме да завършим по този начин, Птицо. Ти и аз — в някоя подобна стая. Така съм го планирал още от началото. Да загинеш по този начин.

Пристъпи крачка напред, пистолетът дори не трепна.

— Ти си просто един жалък тип, Птицо. Дребно човече. Знаеш ли колко нищожества като теб съм убил? Боклуци, които живеят в каравани поради липса на по-добро, в бедняшки градчета, от тук, та чак до Детройт. Евтини кучки, които прекарват живота си пред телевизора, гледат шоуто на Опра и се шибат като животни. Наркомани. Пияници. Ти какво ще кажеш за тези хора, а, Птицо? Всякакви боклуци, дето нищо не ги интересува, никога нищо не са направили, няма и да направят или да допринесат нещо по някакъв начин. Някога замислял ли си се, че май и ти си един от тях? Е, аз им демонстрирам колко са безполезни, Птицо. Колко струват. И на жена ти, и на дъщеря ти също показах собственото им нищожество.

— Ами Байрън? — попитах. — И той ли бе едно от тези дребни човечета или ти го превърна в такова?

Опитвах да го подмамя да говори колкото се може по-дълго, за да мога да се добера до пистолета. Иначе, свърши ли си тирадата, ще убие и мен, и Рейчъл. И все пак повече от всичко друго ми се искаше да чуя цялото му обяснение, цялата му философия, сякаш бе възможно нещо подобно изобщо да бъде обяснено или оправдано.

— Байрън ли? — каза Улрич и се усмихна. — Трябваше да си спечеля малко време, Птицо. Когато нарязах онова момиче, всички повярваха в гадните неща, които се говореха за него, и той пак избяга в Батън Руж. Там го посетих. Изпробвах кетамина върху него, впоследствие продължих да му давам по малко. Веднъж се опита да избяга, но го открих навреме. Тъй или иначе никой не може да ми избяга, всичките ги намирам на края.

— И го предупреди, че федералните го търсят, нали? Жертвал си собствените си хора, за да го измъкнеш от тях. За да си сигурен, че ще умре преди да пропее пред тях. Не предупреди ли също и Адилейд Модайн, след като я надуши? Ти ли й каза, че съм по следите й? Ти си бил, нали? Ти й даде знак да побегне, нали?

Улрич не отговори. Вместо това прокара тъпия край на скалпела по ръката на Рейчъл.

— Задавал ли си си някога въпроса как тази крехка кожа… задържа кръвта да не изтече? При това толкова много кръв.

Обърна скалпела към Рейчъл и с острието направи повърхностен разрез от раменната кост до пространството между гърдите й. Тя не помръдна. Очите й останаха широко отворени, но в лявото проблесна сълза, плъзна се надолу и потъна в косата й. От раната потече кръв, спусна се по врата й, очерта червени вадички по скулите на лицето.

— Гледай, Птицо — посочи Улрич. — Виж — кръвта й се стича в главата.

Сетне вирна глава.

— Тогава те вкарах и теб в уравнението. В цялата работа има кръговрат и приемственост, които не можеш да не оцениш. След смъртта ти всички ще разберат за мен. Аз пък ще изчезна. Никога няма да ме открият, Птицо. Познавам всички трикове на професията. И някъде другаде ще започна отново.

Подсмихна се.

— Не изглеждаш много благодарен, Птицо. Че аз ти направих услуга, когато убих семейството ти! Каква ти услуга — направо подарък. Ако бяха живи, отдавна да са те напуснали, а ти да си се превърнал в още по-голямо пиянде. В известен смисъл запазих семейството. Избрах тях вместо теб, Птицо. Ти се сприятели с мен в Ню Йорк, ти ги запозна с мен, прекалено се фукаше с тях и затова аз ги прибрах.

— Марсий — казах тихо.

Улрич се направи, че не чува. Погледна Рейчъл.

— Умна дама, Птицо. Точно твоят тип. Като Сюзън. Но скоро ще е следващата от твоите мъртви любими, само че този път няма да имаш време да тъжиш за нея.

С резки движения скалпелът очерта тънки линии по ръката на Рейчъл. Мисля, че Улрич не съзнаваше какво прави и дали е наясно с бъдещите си действия.

— Не вярвам в прераждания, в следващо съществуване, Птицо. Пространството е само една огромна празнина. А сега тук, при мен, се намира адът, Птицо, и ние сме в него. Безгранична болка, страдание, мъка, каквото си пожелаеш, тук ще ги намериш — при мен! Това е култура на смъртта — тип на поведение, единствената религия, която трябва да изповядваш. Светът е моят олтар, Птицо.

За съжаление, надали разбираш или някога ще разбереш. В края на краищата единственият момент, когато човек осъзнава реалността на смъртта, на финалната болка, е мигът, в който тя го обладае. Това е основната идея на работата ми и основен неин недостатък, но той някак я прави по-хуманна. Приеми това като мое верую.

Обърна скалпела в ръка, а по острието заигра залязващото слънце, за да се слее в едно с кръвта.