Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Тя през цялото време бе права, Птицо. Сега е дошъл моментът ти да се поучиш и сам да се превърнеш в урок по тленност.

Отново пресъздавам пиета, този път с теб и тази дама — приятелката ти. Не разбираш, нали? Най-прочутият образ на скръбта и смъртта в историята на света, могъщ символ на саможертвата в името на още по-голямото добро на човечеството, надеждата, възкресението… И ти ще си част от него. Само че ние ще създадем антивъзкресение. Мрак, превърнат в плът.

Пристъпи напред. В очите му грееше ужасяваща светлина.

— Ти няма да се върнеш от отвъдното, Птицо. И единствените грехове, заради които умираш, са твоите собствени.

Пристъпих надясно и пистолетът отсреща ми гръмна. Усетих остра, пареща болка отляво, където стрелата проникна в тялото ми. Чух стъпките на Улрич по дървения под. Замахнах с все сила с лявата ръка и успях да изтръгна иглата от тялото си. Заболя ме силно, а дозата бе сякаш конска. Вече действаше, но успях да посегна към пистолета под стола. Сграбчих го здраво за дръжката и се опитах да отгатна къде ли е Улрич в същия миг.

Светлините изгаснаха. Май че бе в центъра на стаята, сравнително далеч от тялото на Рейчъл. Чух го да се придвижва наляво. Зърнах сянката му покрай прозореца и пратих два куршума в тази посока. Чух болезнен вик, звън на счупено стъкло. Лъч светлина, тънък като човешки пръст, проникна в стаята.

Придвижих се назад към втория коридор. Опитах се да мярна Улрич, но той бе изчезнал в сенките. Гръм. Втора стрела с остра игла на върха се заби в стената вдясно от мен. Залегнах вляво. Крайниците ми натежаваха: ръцете и краката не ме слушаха. В гърдите чувствах голяма тежест. Знаех, че ако се опитам да стана, едва ли ще се задържа на крака.

Продължавах да се придвижвам, да се влача назад, всяко движение бе огромно усилие, но бях сигурен, че спра ли, никога няма да мога да помръдна отново. Дочух скърцане на дъски, тежкото дишане на Улрич. Той се изсмя, но смехът наподобяваше лай, болката в гласа му звучеше ясно.

— Майната ти, Птицо — рече. — Боже, как само боли.

После отново се изсмя.

— Ще си платите за това, Птицо, и ти, и мадамата. Ще ви извадя шибаните душички и ще ги разкъсам.

Гласът му долиташе до мен като през гъста мъгла, която разбива звука, а трудно определяш разстоянието и посоката, откъдето идва.

Внезапно стените наоколо се разцепиха, от дъските потече гъста кръв. Към мен се протегнаха нечии пръсти — нежна женска ръка със златна сватбена халка. Видях се как се опитвам да я докосна, макар и ръцете ми да си оставаха на пода. Появи се втора женска ръка, размахваше пръсти като сляпа…

Птицо

Отдръпнах се, заклатих глава в опит да си прочистя ума, да проясня зрението. Тогава от мрака се протегнаха две мънички ръчички — изящни, детски. Затворих очи и стиснах зъби.

Татко

— Не — изсъсках. Забих пръсти в пода, усетих изпукване и болка в показалеца на лявата ръка. Но тази болка ми бе дар Божи. Нуждаех се от нея, за да се преборя с действието на кетамина. Натиснах силно ранения пръст. От болката дишането ми направо секна. По стената все още трептяха сенки, но жена ми и детето вече ги нямаше.

Виждах червената светлина в коридора. Гърбът ми се опря в нещо студено, тежко; то леко поддаде под тежестта ми и се придвижи. Бях се облегнал на полуотворена, армирана стоманена врата с три резета отляво. Централното резе бе огромно, с диаметър почти цял инч. На него висеше месингов катинар. През процепа на вратата се процеждаше мъждива червеникава светлина.

— Птицо, вече почти сме готови — обади се отнейде Улрич. Гласът му звучеше наблизо, макар че самия него не виждах. Предположих, че е зад ъгъла, изчаква ме да спра да шавам.

— Упойката скоро ще те довърши. Хвърли пистолета, Птицо, и да се хващаме за работа. Колкото по-рано започнем, толкова по-скоро ще свършим.

Облегнах се с цялата си тежест на вратата и тя се доотвори. Отблъсквах се назад с помощта на петите, тътрех се — един път, два, три… Най-накрая допълзях заднишком в помещение с рафтове от тавана до пода. Стаята бе осветена от една-единствена гола червена крушка, която висеше от тавана. Прозорецът бе зазидан, тухлите незамазани отвътре, естествена светлина не проникваше отникъде.

Стелажите бяха от олекотени носещи конструкции — метални тръби с пробити в тях дупки за винтове, с които бяха закрепени лавиците. Върху тях бяха наредени стъклени буркани, а във всеки един, мътно, под червеникавото сияние, проблясваха останките от човешко лице. Някои бяха вече неразпознаваеми. Престояли дълго време във формалдехида, те бяха смалени и нагърчени. Тук-таме се виждаха клепачи и мигли, другаде устните бяха побелели, обезцветени до неузнаваемост. На най-долния рафт забелязах две черни лица, които висяха накриво в буркана, сякаш смутени в смъртта си. И въпреки тази гавра с всичко човешко веднага разпознах леля Мари Агиляр и сина й. Преброих около 15 буркана само срещу мен.