Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Зад мен и встрани вероятно имаше други стелажи. Дочух лавиците да се разклащат, стъклото да звънти. Извърнах глава, долових сенките на разлюляната течност. Редици буркани, една върху друга, чак до тавана. И на всяка лавица, във всяка стъкленица — бяла човешка кожа. Току до лявата ми буза сивееше допряно до стъклото лице, празните дупки на очите сякаш взрени във вечността.

Знаех, че нейде тук, сред тези хорски ликове, е и моята Сюзън.

— Е, какво ще кажеш за колекцията, а, Птицо?

В отсрещния край на коридора се мярна тъмната сянка на Улрич. В едната му ръка бе пистолетът, а палецът на другата неспокойно потриваше тъпата страна на скалпела. Или може би така ми се стори — светлината бе лоша.

— Чудиш се къде ли е жена ти, нали? Точно на средната лавица, третата отляво. Мамка му, Птицо, сигурно сега седиш току пред нея.

Не помръднах. Не мигнах дори. Бях се облегнал на лавиците, отвсякъде ограден от лица на мъртъвци. Може би и моето лице скоро ще заеме мястото си някъде тук? И това на Рейчъл. Вероятно ще ни сложи до Сюзъновото. Заедно завинаги. Вовеки веков и амин.

Улрич се появи на входа. Високата фигура бавно запълни пространството пред мен и насочи ръката с въздушния пистолет.

— Хей, Птицо, досега никой не е издържал толкова дълго. Дори и Те Жан, а той бе ячко момче.

Очите му светеха с червен блясък.

— Длъжен съм да ти кажа, Птицо, на края винаги боли.

Пръстът му на спусъка се опъна, ясно чух щракането на механизма и съскането на летящата към мен игла. Вече вдигах ръка с пистолета, когато остра болка разкъса гърдите ми, ръката ми ужасно натежа, някой сякаш покри очите ми с кърпа — сенки, падащи отстрани и навътре, поглъщащи всички предмети и всичко, всичко… Натиснах спусъка и напрегнах цялата си воля да задържа пръста на него. Улрич пристъпи напред, макар че видимо осъзна опасността, и вдигна скалпела, за да удари насочената към него ръка.

Спусъкът се движеше назад бавно, мнооого бавно, безкрайно бавно, а всичко наоколо забави движението си заедно с него. Улрич сякаш увисна в пространството, острието в ръката му замръзна, после потече надолу като бавна струя вода или течно сребро… измислица някаква. Устата над мен бе разтворена, от нея долиташе далечен звук, досущ бучащ в тунел вятър. Спусъкът обра последния свободен ход, пръстът ми застина върху него, а изстрелът избумтя зловещо силно в малкото помещение.

Първият куршум го блъсна в гърдите; увиснал на около деветдесет сантиметра над мен, Улрич подскочи и се присви. Сетне, под натиска на пръста, автоматичният пистолет пое сам, ръката ми заскача и осемте изстрела последваха почти наедно. Гърмежите се сляха в един дълъг бумтеж, сякаш шевна машина изтрака набързо. Десетмилиметровите парченца стомана се забиха в тялото пред мен, разкъсаха дрехите, плътта и костите. Всичко стана много бързо, изведнъж петлето изщрака на празно, затворът се върна назад и блокира. Зад Улрич се разпръснаха стъкла. Излезлите от гърба му куршуми разчупиха някои от бурканите, на пода полази локва формалдехид.

Отхвърлен назад, Улрич се просна на пода по гръб, а тялото му се разкриви и загърчи в конвулсиите на предсмъртна агония. Опита се да стане веднъж, надигна рамене и глава от земята, но светлината в очите му бързо гаснеше. Сетне се отпусна и застина.

Нямах повече сила да държа пистолета. Ръката ми сама падна, оръжието се плъзна встрани. Чувах капките, усещах присъствието на мъртвите. Бяха ме наобиколили и сигурно ме гледаха с празните си очи. Нейде далеч чух писъците на полицейски сирени. И разбрах, че каквото и да се случи с мен, поне Рейчъл ще оцелее. Нещо ме погали по бузата, допирът бе лек като от пухено перце, като сетната милувка на любимата преди настъпването на съня. Почувствах огромно облекчение, благословен мир, сетне затворих очи и зачаках мракът да ме погълне.

На кръстовището при Скарбъро завивам наляво и се спускам надолу по стръмния наклон; минавам покрай голямата католическа черква и старото гробище. Пожарната команда остава вдясно; късното, почти вечерно слънце едва озарява блатистите терени източно и западно от пътя. Скоро ще се стъмни и лампите по къщите на местните ще блеснат, но летните вили край Праутс Нек Роуд ще си останат тъмни.

Морето кротко плиска брега при Праутс Нек, залива пясъка и камъните и пак се оттегля, за да се върне след малко отново и отново. Дошъл е краят на сезона; зад мен хотелската сграда на Блек Пойнт Ин тъмнее, столовата е празна, в бара е тихо, бунгалата за прислугата са заключени. Върне ли се лятото догодина, богаташите и старците от Бостън и северен Ню Йорк пак ще дойдат да летуват тук, пак ще си купуват вечерите в бюфета и пак ще си ги консумират край басейна. И всяка вечер ще се обличат официално, под светлините на свещниците ще проблясват тежките им накити и бижута, а отраженията ще танцуват като светулки покрай масите.