Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Тъкмо размишлявах върху думите на Улрич, че ще знам къде да ги намеря. Но досега нищо не ми бе хрумнало. Къде ли е проклетата му бърлога?

— За съжаление не се досещам за подходящо местонахождение. Вероятните места като къщата на Агилярови и жилището му в Алже вече ги изключваме. И без това не съм предполагал, че ще бъде там.

Зарових глава в ръцете си. Страховете ми за Рейчъл пречеха да мисля рационално. Май трябваше да се поразходя малко. Взех си якето и тръгнах към вратата, където за малко да се блъсна в един от заместник-шерифите. Той ми подаде два листа.

Беше факс от агент Рос в Ню Йорк с подробности около полицейското наблюдение на Стивън Бартън и, за кратко време само, на мащехата му. Повечето от имената в докладите бяха едни и същи месеци наред. Едно обаче фигурираше само два пъти — това на Улрич. Рос го бе оградил с маркер, а на края на листа бе написал само една дума: „Съжалявам.“

Подушват се един друг като крастави магарета през девет дерета…

— Трябва ми малко време и простор да помисля — казах. — Ще поддържам връзка.

Дюпре понечи да възрази, после, изглежда премисли и не каза нищо. Отвън колата ми бе в полицейския паркинг. Седнах в нея, отворих прозорците и от жабката извадих картата на Луизиана. Прокарах пръст по наименованията: Арновил, Гранд Кото, Каренкро, Брусар, Милтън, Катахула, Кото Холмс, самия Сейнт Мартин и Сейнт Мартинвил.

Последното име навяваше някаква асоциация, но така или иначе всички градчета, изглежда, таят някакъв скрит смисъл, което пък прави имената безсмислени. Все едно повтаряш името си отново и отново, накрая то губи значението си и започваш да се съмняваш в собствената си самоличност. Подкарах колата.

Но Сейнт Мартинвил отново се заби в главата ми. Нещо свързано с Нова Иберия и някаква болница. Някаква сестра. Сестра Джуди Нюболт. Джуди Хахавата. Внезапно си спомних за първия разговор с Улрич, когато пристигнах в Ню Орлиънс след смъртта на Сюзън и Дженифър. Джуди Хахавата ли я бе нарекъл… или Джуди Шантавата? Тогава, когато ми разказа за неосъществения любовен уикенд.

Казала му бе, че я бил убил в някое предишно съществуване.

Дали тази история бе вярна или пък бе някаква друга дяволия на Улрич? Дали пък не бе пречукал и нея?

Колкото повече премислях, толкова повече се убеждавах, че е било точно така. Бе ми казал, че след като се разделили, Джуди Нюболт се преместила в Ла Хоя с договор за една година. Съмнявах се, че въобще е стигнала до Ла Хоя.

В новия указател нямаше име Джуди Нюболт. Намерих я в един стар указател на една бензиностанция — значи телефонът й е бил изключен. Реших, че в Сейнт Мартинвил може би ще получа повече информация. После позвъних на Хъкстетър в дома му, дадох му адреса на Джуди и го помолих да се свърже с Дюпре, ако до един час не се обадя пак. Съгласи се неохотно.

Карах и си мислех за Дейвид Фонтено, за това как Улрич му се е обадил и го подмамил да отиде на Хъни Айлънд, за да научи подробности около изчезването на сестра си. Дори в предсмъртната си агония Фонтено едва ли е знаел колко близо е до лобното й място.

Мислех си как бях насочил смъртта към Морфи и Анджи; ехото от гласа на леля Мари отново прозвуча в главата ми, за да припомни мига на убийството й; виждах Ремар — окъпан в лъчите на залязващото слънце. Сега разбрах защо във вестника се бяха появили редица подробности: по този начин Улрич демонстрираше работата си пред по-широка публика, своего рода модерен еквивалент на публичната дисекция.

Сетих се и за Лайза — дребно, тъмнооко момиче, понесло доста тежко раздялата на родителите си, потърсило лек за мъката си при странна християнска секта в Мексико, за да се върне най-накрая при баща си. Какво ли бе зърнала Лайза, че да го принуди да я убие? Как баща й плакне окървавените си ръце на кухненската мивка? Поставените в буркан останки на Лутис Фонтено или на някоя друга нещастница?

А може би той я бе убил просто заради изтънченото удоволствие да убие дори своето, да изкорми собствената си плът и кръв, да изстрада собствената си дисекция и в крайна мяра да се издигне над обикновените неща, всъщност над всичко земно и тленно, за да намери накрая себе си и тъмнокарминения мрак дълбоко в себе си. И може би да се разкрие.

Пътувах към Сейнт Мартинвил по шосе 96; отстрани се редуваха спретнати морави и гъсто засадени кипариси. Зърнах огромен плакат с надпис „Бог е Животът“, минах покрай подобния на голям склад нощен клуб „Подна“. В „Кафе Тибодо“, на малък, подреден площад, попитах как да стигна до дома на Джуди Нюболт. Знаеха къщата, дори помнеха, че сестрата е заминала за година, година и нещо в Ла Хоя и че приятелят й се грижи за дома й.