Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

След малко Тусан рече:

— Аз съм длъжен да те закарам до хотела. Полицията на Ню Орлиънс има задачата да те качи на първия полет за Ню Йорк. Тоест вечерния.

Едва долових какво ми казва. Мислех си все едно и също — че още от самото начало Пътника ни е наблюдавал отстрани. И сега, в настоящия момент сигурно пак ни наблюдава, а играта му си върви. По предварително начертан план най-вероятно. Ние всички сме участници в нея, волю или неволю.

И се сетих за думите на един измамник, когото познавах от Портланд, още преди години. Нещо, което сега ми се струваше важно, но не можех да се досетя защо. Онзи обичаше да казва:

„Не можеш да блъфираш човек, който не ти обръща внимание.“

Тусан ме откара до хотела. Когато стигнах в коридора, забелязах, че вратата на Рейчъл е полуотворена. Почуках тихичко и влязох. Дрехите й бяха разхвърлени навсякъде по земята наоколо; чаршафите от леглото бяха събрани накуп и небрежно струпани в ъгъла. Липсваха бележките и диаграмите, а и всичко останало. На голия матрак седеше отворен куфарът й. Чух стъпки в банята и се извърнах. Тя излезе оттам, носеше чантичка с тоалетни принадлежности. Чантичката бе изцапана с пудра и грим. Разбрах веднага — ченгетата бяха ровили къде ли не и нарочно разпердушинили всичко по този варварски начин.

Бе облякла леко избеляла жилетка, тя покриваше горната част на тъмносините и джинси. Беше се къпала току-що, косата й още мокра, бе и боса. Досега не бях забелязал колко фини и изящни стъпала има.

— Много съжалявам — рекох тихо.

— Зная — отвърна тя и изобщо не ме погледна.

Зае се със събирането на разхвърлените дрехи. Сгъваше ги внимателно и ги прибираше в куфара. Наведох се да вдигна чифт чорапи, които бяха навити на топка и лежаха току до краката ми.

— Остави ги — рече тя. — Ще се оправя и сама.

Някой почука на вратата. Бе униформен полицай. Учтиво, но твърдо ни нареди да не излизаме от хотела, докато не дойде някой да ни отведе на летището.

Прибрах се в моята стая и си взех душ. Появи се прислужницата и започна да оправя. След като свърши, седнах на чистите чаршафи и се заслушах в долитащите от улицата шумове.

Мислих дълго и мрачно: бях се издънил абсолютно във всяко едно отношение. Колко ли хора бяха умрели по моя вина? Не съм ли се превърнал в Ангел на смъртта? Застана ли на някоя морава, тревата сигурно ще се сгърчи, ще почернее и ще повехне. Приближа ли се до някого, неизменно му нося нещастие.

Изглежда съм се унесъл и заспал. Защото по едно време усетих, че светлината в стаята е променена. Струваше ми се, че се свечерява, но може би се лъжех. Миришеше на нещо… на гниеща растителност, на вода с водорасли и мъртви риби. Опитах се да поема дъх, въздухът бе топъл и влажен. Усещах и движение наоколо, в сенките се местеха някакви неясни форми. Чух шепот, копринен съсък, допир до дърво, детски стъпки по килим от окапали листа.

Шумолят клони на дървета, отгоре плющят крила, плясъкът им е неравен, болезнен, сякаш птицата страда.

Притъмня още повече, отсрещната стена почерня, или така ми се струваше. Прозорецът също тъмнееше, но някак си в синьо-зелено, с някакъв мътен блясък, като при мараня.

Или като процеждаща се през вода светлина.

Те излизат от мрака, черни форми на зеленикаво светлеещ фон. Около тях се носи сладникава миризма на кръв; силна е, усещам я на езика. Отварям уста да извикам… Дори и сега не зная какво бих казал и кой ли би чул казаното. Но зловонният, влажен въздух затваря устата ми, на устните чувствам допир, замирисва на гнилоч, на стара и мокра гъба, напоена с топла, нечиста вода. На гърдите усещам тежест, тя ми пречи да се изправя. Дишам трудно. Пръстите ми се отварят и затварят в безумен опит да направя нещо; не зная какво. И изведнъж разбирам какво изпитва упоен с кетамин човек. Проникналият във вените препарат успокоява тялото и го подготвя за ножа на анатома…

Фигурите приближават, но спират на прага на мрака, там, докъдето от прозорците прониква мътната светлина. Формите им са неясни, замъглени, контурите им се размиват и променят досущ образи, гледани през матирано стъкло… или губеща фокус прожекция.

И тогава чувам гласовете:

птицо

тихо и настоятелно,

птицо

затихват и пак се засилват,

птицо

гласове, които не съм чувал, и други, в които съм усещал страстен зов,

птицо

гневно, със страх, с обич.

татко

Тя е най-малката от всички, ръка в ръка с друга до нея. Останалите наоколо образуват полукръг. Броя до осем, но зад тях има още фигури, доста по-мъгливи — жени, мъже, девойки. Натискът върху гърдите ми се усилва, напрягам се да поема въздух и тогава ми хрумва нелепата мисъл, че онова момиче, показало се във виденията на Мари Агиляр, за което ми бе говорил Реймон Агиляр, момичето, което, изглежда, зове и мен от нейде отвъд зелените и злачни води… може би не е Лутис Фонтено.