Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Казах им всичко, което знаех. Което можех да зная. Отново и отново, и отново. Разказах за посещението си при Морфи, как работихме по къщата, за вечерята, как си тръгнах, обясних защо по цялата къща има мои отпечатъци. Отрекох Морфи да ми е давал намерените в стаята ми полицейски досиета. Не, рекох, не мога да кажа кой ги е сложил там. Да, нощният портиер ме видя, когато влизах в хотела. С никой друг не съм говорил. Не, не съм излизал от стаята си втори път през нощта. Не, няма кой да потвърди твърденията ми. Не. Не. Не. Не. Не.

Сетне пристигна Улрич и въртележката се завъртя отново. Същите въпроси, че и още отгоре, само че този път в присъствието на федералните ченгета. И пак никой не ми казва защо съм тук, какво се е случило с Морфи и съпругата му. Накрая, след като ме оставиха сам за известно време, Клайн се върна в стаята и каза, че мога да си ходя. Излязох и видях, че Рейчъл седи на стол до парапета, който разделя стаята на детективите от главния коридор със затворническите килии. Бяха й дали чаша кафе. Наоколо имаше много полицаи и всички нарочно се правеха, че въобще не я забелязват. От клетката на три метра зад нея мършав бял затворник с татуировки по ръцете й шепнеше мръсотийки.

Появи се Тусан. Бе доста напълнял, оплешивяващ мъж на петдесетина години; над врата му висяха кичури къдрава побеляла коса. Неволно помислих, че главата му прилича на закръглен хълм, подаващ се от кълбести облаци или мъгла. Много весело. Изглеждаше ми изморен, очите му бяха зачервени, движеше се като на сън. Изобщо не му беше тук мястото. Поне не и сега. Както и на мен между впрочем.

Униформен полицай махна на Рейчъп.

— Госпожо, елате. Ще ви върнем в хотела ви.

Тя се изправи. Човекът в клетката зад гърба й смукна с устни и се хвана за чатала с едната ръка.

— Добре ли си? — попитах я, когато я преведоха покрай мен.

Тя кимна уморено и също попита:

— Ти идваш ли си?

Отговори Тусан, междувременно застанал от дясната ми страна.

— Той ще дойде по-късно.

Тя се извърна на няколко пъти, докато полицаят я отвеждаше. Усмихнах й се, опитах се да вложа оптимизъм в усмивката, но самият аз не си вярвах.

— Хайде да тръгваме — рече Тусан и ме поведе към изхода. — Давай, ще ти купя кафе по пътя и ще те откарам.

Отбихме се в „Мъдърс“, където само преди двадесет и четири часа имах среща с Морфи. Сега, изглежда, предстоеше да науча от Тусан как са умрели и той, и съпругата му. Джон Чарлс и Анджела Морфи.

Морфи и Тусан били дежурни първа смяна, онази най-ранната. Било ред на Тусан да мине с колата и да вземе партньора си. Те обичайно се редували в това отношение. Този ден дошъл Тусан.

Вратата с мрежата била затворена, а другата — открехната. Тусан повикал Морфи веднъж-дваж, както бях постъпил и аз предния ден. Минал по същия път — през коридора, проверил в кухнята, в стаите отляво и отдясно. Помислил, че Морфи се е успал, макар че не било в природата му да закъснява. Затова повикал още веднъж — този път нагоре, към спалните. Не получил отговор. Каза ми, че тогава за пръв път усетил онова типично стягане в стомаха. Хукнал нагоре, викал имената на Морфи и на Анджи. Вратата на тяхната спалня била открехната, но под ъгъла, от който идвал, нищо не се виждало.

Почукал и сетне отворил; имал гадното усещане, че нещо съвсем не е наред. За секунда си помислил, че ги е прекъснал точно в миг на любене, но веднага забелязал кръвта. И загрял, че тук е устроена само пародия на любовна сцена. Тогава заплакал — за приятеля си и за съпругата му.

И до ден-днешен си спомням отделни думи и изречения от неговия разказ, но дори още тогава сцената изплува съвсем отчетливо в съзнанието ми. Представих си ги съвсем ясно, сякаш съм бил там: голи тела, обърнати едно към друго, върху белите някога чаршафи, телата им сплетени от кръста надолу, краката също. А от кръста нагоре били извити назад, на една ръка разстояние. И двамата били заклани с разрез от врата до стомаха. Гръдните кошове — разцепени по средата и разтворени, ръката на Морфи поставена в гръдната кухина на съпругата и обратно. Когато приближил повече, Тусан забелязал, че всеки държи сърцето на другия. Главите били отметнати назад, косите докосвали гърбовете. Очите били извадени, лицата отрязани, устите отворени в смъртната агония, моментът на смъртта представен именно като пародия на любовен екстаз. Чрез тази сцена вероятно е искал да представи несериозността и лекомислието на любовта, помислих си, докато слушах Тусан; свел е тяхната любов до показателен пример за другите. Любовта е безсмислено усилие, но може би то може да се осмисли… чрез смъртта. Перверзна мисъл. Изглежда, това бе поредният урок.