Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— И какво ще правиш сега?

Въпросите ми идваха вече прекалено много. Особено трудните. Знаех, че Рейчъл е права, донякъде се отвращавах от самия себе си. Струваше ми се, че поради връзката си с нея, по някакъв начин дори бях изцапал и нейните ръце. Може би сега бе моментът да й кажа всичките тези неща, но бях прекалено изморен и отвратен, усещах кръвта дори в ноздрите си. Пък и реших, че какво толкова? — тя го знае всичко това.

— Сега ще си легна — рекох. — А сетне, сетне ще видя, ще импровизирам.

И я оставих, излязох си.

Събудих се на следващата сутрин с болки в ръцете. Бяха от стрелбата с леката картечница. Някъде в съседство се обаждаше и старата болка от огнестрелната рана от Хайъмс.

Пръстите ми миришеха на барут, на барут миришеха и съблечените дрехи, и косата ми. Изобщо стаята смърдеше на гангстерско сборище и надстрелване, затова отворих прозорците и пуснах горещия въздух на Ню Орлиънс да продуха атмосферата, макар че той се справи с нея колкото третокласен крадец.

Почуках на Луис и Ейнджъл. Ръката на първия бе превързана професионално; лекарят бе извадил от раната дребни разтрошени костици, бе тампонирал сухожилието. Тихичко размених няколко думи с Ейнджъл на вратата, Луис бе почти заспал и едва отвори очи. Чувствах се виновен за случилото се, макар и да знаех, че и двамата никога няма да ме обвинят за нищо.

Усетих веднага, че Ейнджъл е неспокоен и час по-скоро желае да се прибере в Ню Йорк с Луис. Джо Боунс бе мъртъв, полицията и ФБР вероятно вече бяха по следите на Едуард Байрън, независимо от съмненията на Лайънъл Фонтено. Изобщо бях сигурен, че на Улрич не ще му е нужно много време, за да ни свърже с данданията в плантацията на Боунс. А какво ли ще стане, когато види раната на Луис, а? Споделих тези опасения с Ейнджъл и той се съгласи, че те трябва да си тръгнат веднага, но само след завръщането ми. За да не остава Рейчъл сама. Изобщо всичко приличаше на задънена улица, но само що се касае до мен. Иначе федералните и другите ченгета нека си гонят Едуард Байрън, човека, с когото не усещах никаква връзка. Беше ми толкова далечен и непознат, колкото и последният китайски император, а ми бе нужен.

Обадих се на Морфи и му оставих съобщение. Помолих да ми каже какво имат в досиетата неговите хора за Байрън. Към безплътната личност трябваше да прибавя малко твърда информация, иначе какво? Все едно, че говорим за някакъв призрак. Всъщност в момента той бе безлик и неизвестен, досущ като безименните трупове, за които ченгетата твърдяха, че бил оставил тук и там. Е, ФБР може би имаше право. С помощта на местната полиция хората на бюрото биха могли да извършат перфектно издирване, много по-добре изпипано, отколкото шепа юнаци от Ню Йорк с празни илюзии за адекватност. Бях се надявал да стигна до много неща, от друг ъгъл, разбира се, но смъртта на Боунс провали тази възможност.

Взех си телефона и книгата за пътешествията на сър Уолтър Роли и тръгнах за онова кафене на име „Мъдърс“ на „Пойдра“. Там изпих прекалено много чаши кафе, похапнах малко бекон и препечен хляб. Да знаете, когато човек е съвсем загазил, почти стигнал до житейски провал, едва ли има нещо по-хубаво от писанията на Роли.

„Излети, о, душо моя… краят е близък/Усещам, че трябва да умра/Но ти не казвай истината…“

Роли е бил достатъчно философ, за да знае, че най-доброто нещо в лицето на смъртта е стоицизмът. Но не и достатъчно да избегне обезглавяването.

На съседната маса един човек похапваше хемендекс с усърдието на слаб любовник. Жълтъкът лепнеше по брадичката му, досущ отразена от маслото слънчева светлина. Някой наоколо засвири с уста „Кажи ми що е ново?“, но мелодията се оказа прекалено комплицирана за възможностите му и след малко изби на фалш. Във въздуха се носеше смесено ехо от далечни разговори, от песните на някаква си рок станция, нейде отзад звучеше и тътенът на далечния трафик. Навън бе просто следващият влажен и зноен ден, предразполагащ влюбените към караници, а децата към непослушание и капризи.

Мина един час.

Обадих се в участъка на Сейнт Мартин и разбрах, че Морфи отново си е взел почивен ден, за да работи на къщата. Какво да правя? От липса на нещо по-добро си платих сметката и потеглих към Батън Руж. По радиото налучках станция, която излъчваше песни на „Чийз Ред“, после пуснаха „Бъкуит Зайдеко“ и Клифтън Шение. Бе час за класическа кейджунска музика и още нещо, както се изрази дисководещият. Оставих го да си говори и да си пуска любимите песни, докато излязох от града и музиката се примеси с шума на околната природа. Пасваха си идеално.