Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Тогава при нас дойде Лайънъл Фонтено. Застана встрани и тримата вторачихме очи в горящите автомобили. По едно време извади от джоба си зелено тефтерче, откъсна листче и написа телефонен номер. Подаде ми го с думите:

— Този човек ще се погрижи за раната на приятеля ти. Той е дискретен.

— Лайънъл, Боунс знаеше кой е убиецът на Лутис — подхвърлих тихо.

Той кимна.

— Така е, но не пожела да проговори, дори и на края.

Потри една драскотина на дясната си длан и добави:

— Подочух, че федералните търсели някакъв тип в Батън Руж, човек, който работел преди в болница в Ню Йорк.

Премълчах, а Фонтено се усмихна.

— Ние знаем името му. Той е човек, който познава тукашните места. Може да се крие дълго из тресавищата. ФБР я го намери, я не, но ние със сигурност ще го открием.

Махна с ръка към джиповете и чакащите отстрани хора. Жестът бе кралски — суверен, който показва на гости елитните си войски.

— Вече търсим. Щом го намерим и край…

Сетне се обърна и закрачи към първия джип. Качи се на шофьорското място и потегли. Леон бе до него. Гледахме след тях, докато изчезнаха в нощта, стоп светлините им замигаха в далечината като загасващи цигари. Също като горящите пироги по реката.

Щом се прибрахме в Ню Орлиънс, веднага се обадих на Ейнджъл. После купих от една аптека дезинфекционни средства, антисептични превръзки и пакетче материали за първа помощ. Забелязах, че по лицето на Луис бе избила пот, а белите парцали, с които превързах раната му на място, бяха вече почервенели. Върнахме се в хотела и Ейнджъл веднага почисти раната; дори се опита да я шие с хирургически конци. Ставата на пръста не изглеждаше добре, а човекът очевидно страдаше — лицето му бе изкривено от болката, макар че упорито мълчеше. Не бе работа за нас. Въпреки протестите на Луис обадих се на онзи телефон. Отговори ми заспал глас чак след четвъртия сигнал. Щом споменах името на Лайънъл, незабавно се разсъни и учтиво ми продиктува един адрес.

Ейнджъл откара Луис при лекаря, а аз застанах пред вратата на Рейчъл с огромни съмнения и разколебан дали да почукам или не. Знаех, че не спи. Ейнджъл я бе разбудил веднага след моето обаждане. Освен това интуитивно усещах, че е будна. И въпреки всичко не почуках, но като се обърнах и си тръгнах, тя отвори сама. Стоеше на прага, в бяла тениска, почти до коленете, и ме чакаше. Щом се върнах, отвори вратата широко и ме пропусна да вляза.

— Виждам, че все още си цял и непокътнат — рече с глас, в който сякаш прозвуча недоволство.

Бях уморен, а от кървищата в къщата на Джо Боунс направо ми се повръщаше. Ужасно ми се искаше да потопя глава в мивка, пълна с леденостудена вода. Още по-ужасно ми се поркаше нещо, езикът ми бе изсъхнал и подут, само една изпотена биричка и глътка уиски можеха да го върнат в нормалния му вид. Щяха да ми дойдат като манна небесна на душата. Гласът ми пък звучеше като гарванов грак. Или по-скоро като на дъртак на смъртно ложе.

— Вярно е, че съм си цял и непокътнат, както се изразяваш. Други не извадиха такъв късмет. Луис има рана на ръката, а неколцина са мъртви. Като Джо Боунс например, повечето от хората му, любовницата му.

Казах тези думи и съжалих за онази жена. Не знаех как се е свързала именно с Джо Боунс. Може би е била алчна и глупава, или пък и пет пари не е давала как Джо изкарва мангизите, с които й купува скъпи дрехи и луксозна храна. Може би си е получила заслуженото, но ако бе така, какво да кажем за всички останали? За всички нас? Нали накрая и ние ще си получим онова, което ни се полага? Всекиму неговото си.

Рейчъл ми обърна гръб и излезе на балкона. Стаята бе осветена само от малката нощна лампа до леглото. Сенки падаха върху илюстрациите, които бе успяла да спаси от хората на Улрич и които сега отново висяха на стената. От полумрака ме гледаха лицата на жена и младеж с одрана кожа и разпрани тела.

— И какво откри след всичките тези убийства?

Въпросът бе добър. Както при всички сполучливи въпроси, отговорите рядко са на ниво.

— Нищо особено, освен това, че Джо Боунс предпочете да умре в мъчения, отколкото да ни каже онова, което знае.

Тя се извърна рязко.

— Е, какво сте очаквали, след като сте убили приятелката и хората му?

Още един въпрос на място. Едва ли щях да си помогна, ако бях започнал да обяснявам, че Боунс бе изпълнен с омраза и разкъсван от мисълта, че е кръвен плод на смесени раси, че бе човек, готов да избие десетки невинни хора в едно гробище, само за да запази по-силната си позиция. В края на краищата той бе направил онова, което бе сметнал за необходимо. Както бе постъпил и Лайънъл Фонтено. Както бях постъпил и аз — вярвах, че правя онова, което съм длъжен да направя. Когато прекалено много хора действат по силата на необходимостта, нещата винаги стигат до насилие.