Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Хей, Джо, всичко свърши! Хайде да привършваме вече…

Отвътре стреляха вместо отговор. Леон вдигна автомата, който носеше, но Лайънъл поклати глава и ме погледна. Придвижих се до Леон и се приготвих, а Фонтено силно ритна вратата. Изтрещяха поредица изстрели, а после се чу тракането на петле на празно — то прозвуча така терминално, както и затварянето на плочата на гробница.

Пръв влезе Леон, бе захвърлил автомата, държеше само обичайните ножове. Последвах го аз, след мен пристъпи Лайънъл. Стените на спалнята на Джо Боунс бяха надупчени от куршумите като сито. Нощен ветрец повяваше през разбитите стъкла на прозорците и развяваше белите завеси, а те танцуваха като разгневени призраци. Русокосата, позната ни от първото посещение, лежеше мъртва до стената; на полупрозрачната й копринена нощница бе избила кръв.

Джо Боунс стоеше до прозореца в червен копринен халат. Колтът висеше в ръката му безпомощно. В очите му гореше дива ярост, а белегът на устните му бе още по-опънат и побелял. Захвърли пистолета към нас и изсъска на Лайънъл:

— Хайде, давай, копелдак такъв. Убий ме, шибано копеле, ако ти стиска!

Лайънъл се извърна и затвори вратата, а Боунс се надвеси над жената.

— Питай го — рече ми Фонтено.

Боунс сякаш не го чу. Лицето му загуби гневното изражение и по него се изписа горка скръб; очите му овлажняха и той погали лицето на мъртвата.

— Питай го — повтори Лайънъл.

Пристъпих напред и Джо Боунс рязко се извъртя, скръбта бе изчезнала напълно; в очите му отново блестеше див пламък.

— О, шибаният жалеещ вдовец. Водиш ли онази черна маймуна, а?

Зашлевих го с все сила и той залитна.

— Не мога да те спася, Джо, но ако ми помогнеш, може би ще ти уредя по-бърза смърт. Кажи ми какво е видял Ремар онази вечер, когато убиха Агилярови?

Той изтри кръвта от устните си и я размаза по бузите.

— Ти изобщо си нямаш и идея с какво си имате работа, хич си нямаш и шибана идея. Така си загазил, че и от ебания ти задник ще тече кръв, да!

— Той убива жени и деца, Джо. Ще убие пак и пак…

Джо изкриви устни в някакво подобие на усмивка, белегът заприлича на пукнатина в огледало.

— Вие пречукахте жена ми, сега ще пречукате и мен, каквото и да кажа. Ти какво искаш, а? Имаш ли нещо, за което да се пазарим? Нямаш, копеле гадно!

Погледнах Лайънъл Фонтено. Той поклати глава почти незабележимо, но Боунс видя всичко.

— Скива ли? Нищо! Можеш да ми предложиш само по-бърза смърт, по-малко болка, а болката за мен нищо не значи!

— Но той уби един от твоите хора. Самия Ремар.

— Тони остави отпечатък в къщата на чернилките. Бил е невнимателен, платил си е. А твоят човек ми спести труда и вместо мен гътна старата кучка и нейното копеле. Аз ако го видя, ръката ще му стисна за тази услуга.

И Джо Боунс се ухили широко, сякаш не вечната нощ му предстоеше, а лятно слънце огря окъпаната с кръв къща. Този човек бе рядък екземпляр: преследван от призрака на смесената, опетнена според него кръв във вените си, той бе загубил повечето човешки черти, бе извън обикновените за хората разбирания за човечност и съпричастно, любов и омраза. В карминената си на цвят, бляскава роба приличаше на прясна рана в плътта на пространството и времето.

— Дано в ада да се видите — рекох с чувство.

— Като я видя и твоята кучка там, ще я изчукам вместо теб — ухили ми се той още по-грозно.

Сега очите му бяха празни и студени. Около него вече се носеше миризмата на смърт. Зад мен Фонтено отвори вратата и хората му влязоха един по един. Чак сега, виждайки ги за пръв път отблизо, на светло и на куп, забелязах голямата прилика и разбрах какво означава тя. Лайънъл продължи да държи вратата — досетих се, аз трябваше да изляза.

— Семеен проблем — рече Фонтено, без да се извинява.

Вратата изтрака зад гърба ми; на мен това ми прозвуча като потракване на кости.

След смъртта на Боунс събрахме труповете на мъртвите Фонтено и ги положихме на моравата пред къщата. Бяха общо пет: пет мъжки трупа лежаха един до друг, разкъсани, разпрани, грозни, както могат да бъдат нелицеприятни само телата на мъртъвците. Отвориха портите на плантацията и докараха коли. Натовариха телата бързо, но почтително и внимателно. Настаниха ранените на по-удобните седалки, повечето отзад. Заляха пирогите с бензин и ги запалиха, сетне ги пуснаха да плават надолу по течението.

Потеглихме и не спряхме чак до мястото на срещата ни при „Стархил“. Там чакаха трите черни джипа, които бях видял в имението Фонтено, със запалени двигатели и притъмнени светлини. Прехвърлиха труповете и ги завиха с брезентови платна. Сетне заляха с бензин и подпалиха другите коли. Аз и Луис стояхме отстрани и мълчаливо гледахме всичко това.