Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Междувременно забелязах млад чернокож в бяла престилка и бяла шапка със зелена лента да нарежда пакетирано месо на съответния щанд. Изпразни количката, отбеляза съдържанието в голям дневник и тръгна към врата с надпис „Само за персонала“. Оставих Рейчъл да следи Байрън и тръгнах след него. За малко не го ударих с вратата, защото той бе клекнал току зад нея и товареше още месо на количката. Изгледа ме любопитно.

— Хей, човече — тук нямаш право да влизаш.

— Колко изкарваш на час? — попитах направо.

— Пет кинта и четвърт. А теб какво те интересува?

— Получаваш петдесетарка, ако ми отстъпиш за малко престилката и шапката… а, и ей този дневник.

Замисли се точно за пет секунди и рече:

— Хайде да са шейсет. И ако някой те гепи — откраднал си ги, нали?

— Дадено — отвърнах и му отброих три двайсетарки, а той свали престилката.

Малко ми стягаше на раменете, но не се забелязваше, освен това я оставих разкопчана. Тъкмо се връщах в пазарната площ, когато младежът се обади:

— Хей, човече, дай още двайсе и получаваш и шапката, а?

— Я пък ти, за двайсет долара сам ще си отворя шапкарски бизнес — рекох. — А ти се отбий до мъжката тоалетна и постой там, хайде давай!

Намерих Стейси Байрън край рафтовете с козметика. Рейчъл бе наблизо.

— Извинете ме, госпожо — заговорих я, като се приближавах. — Мога ли да ви задам няколко въпроса?

Отблизо изглеждаше по-стара. По скулите имаше фина мрежа от пукнати вени, под очите й се оформяха дълги, тънки бръчици. Кожата около устата бе опъната, а бузите — леко хлътнали. Изглеждаше уморена и още нещо: стресната като човек, когото са заплашвали.

— Не мисля — отвърна с фалшива усмивка и тръгна да ме заобикаля.

— Става дума за бившия ви съпруг.

Сега вече се спря и се извърна, а очите й потърсиха ченгето.

— Кой сте вие?

— Детектив съм. Какво знаете за ренесансовото изкуство, госпожо Байрън?

— Какво? Какво искате да кажете?

— Учила сте ренесансово изкуство в колежа, нали? Името Валверде говори ли ви нещо? Вашият съпруг споменавал ли ви с това име? А вие самата?

— Не разбирам за какво говорите. Моля ви, оставете ме на мира.

Тя се дръпна назад и неволно събори няколко кутийки дезодорант на земята.

— Госпожо Байрън, чували ли сте някога за Пътника?

Нещо светна в очите й, зад себе си чух ниско подсвирване. Обърнах се и забелязах пълното ченге — вървеше към мен по пътеката. Задмина Рейчъл, без въобще да я забележи, а тя тръгна към вратата и съответно към колата. В същото време забързах към помещението за персонала. Там захвърлих престилката и преминах направо до задните врати. Излязох в паркинга, където от големи камиони разтоварваха новодоставени стоки. Бързо пресякох неговата площ и се насочих към нашата кола. Рейчъл вече палеше двигателя. Влязох и се приведох, а тя потегли — този път вдясно, за да не мине покрай къщата на Стейси. В страничното огледало забелязах пълното ченге. Говореше по радиотелефона, а Байрън стоеше до него.

— Е, сега какво постигнахме тук? — попита ме Рейчъл.

— Видя ли й очите, когато споменах Пътника? Този псевдоним й е известен!

— Знае нещо — съгласи се Рейчъл. — Но може и да го е чувала от ченгетата. Изглеждаше изплашена, нали, Птицо?

— Май че да. Но от какво?

Същата вечер Ейнджъл демонтира тапицериите на вратите на тяхната кола. Там набутахме оръжието и патроните, после той пак постави панелите. В хотелската стая разглобих и внимателно смазах моя смит и уесън, а Рейчъл седеше до мен и ме гледаше.

Прибрах патлака в кобура и си облякох черното кожено яке направо върху черната тениска. Бях с черни обувки, черни джинси и приличах на някой от биячите по баровете, дето ги наемат да изритват нахалните пияници.

— Джо Боунс и без мен си е пътник вече доста време — обясних на Рейчъл. — Дори и да искам да му помогна с нещо, пак няма да стане. Да знаеш — той си е мъртъв още от мига, когато операцията му на гробищата завърши несполучливо.

Рейчъл ме погледна и само каза:

— Аз взех решение. Тръгвам си след ден-два. Мисля, че повече не мога да участвам във всичко това, в нещата, които правиш, които и аз направих — просто не мога повече.

Отбягваше погледа ми. Какво можех да й кажа? Какво можех да направя? Беше права за себе си. При това не ми четеше конско, болката в очите й бе повече от очевидна. Усетил я бях от известно време. Усещах я и всеки път, когато се любехме.

Луис ме чакаше до колата. И той бе изцяло в черно: черно горнище анцуг, върху него черно джинсово яке, черни джинси, елегантни черни ботуши. Ейнджъл провери тапицериите. Беше ги смазал и отвил винтовете — сваляха се за секунда, безпроблемно. После застана до Луис.