Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Рейчъл бе права. Вземах страната на Лайънъл, защото така ми бе изгодно в момента. Джо Боунс знаеше нещо за онази нощ в къщата на Мари Агиляр, нещо, което щеше да ми помогне, да ме доближи до Пътника. До човека, убил съпругата и дъщеря ми. Щом пътят ми към Пътника минава през дулата на Фонтено, значи и с него съм готов да се съюзя. Такова бе положението.

— А Луис ще ти бъде помощник, а? — тихо попита Рейчъл. — Боже мой, в какво си се превърнал?

По-късно потеглих за Батън Руж. Рейчъл тръгна с мен по мое настояване. Мълчахме почти през цялото време. Проговорих, когато стигнахме отклонение 166 на магистралата, откъдето се стигаше по-лесно за дома на Стейси Байрън. Същият път водеше и за университета „Лойола“.

— Рейчъл, трябва да направя всичко, което мога, за да открия убиеца на Сюзън и Дженифър — казах. — Това ми е нужно, в противен случай все едно и аз съм мъртъв.

— Ти вече бавно умираш отвътре — рече тя, без да ме погледне. — Умира душата ти.

Сетне се загледа през прозореца. Виждах отразените в стъклото й очи, тъжни, вперени в околния пейзаж.

— Фактът, че си готов да направиш всички тези неща, е достатъчно показателен — добави и за пръв път ме погледна в очите.

Не съм ти морален съдник, Птицо, нито пък гласът на съвестта ти. Но съм някоя си, която милее за теб… а точно сега не зная как да се оправям с чувствата си. Нещо в мен ме дърпа да те оставя и да си замина завинаги, друг глас ми нарежда да остана. Много искам да прекратя това, което става. Ама веднага и от игла до конец. Край. Заради всички нас.

После пак се извърна от мен…

Стейси Байрън обитаваше малка дървена къща с червена врата, недалеч от пазарен център с голям супермаркет, фотомагазин и денонощно отворена пицария. Боята по къщата се лющеше. Районът бе близо до университета и почти навсякъде наоколо живееха студенти. Повечето къщи бяха отворили магазини на първите етажи — продаваха се компактдискове втора ръка, използвани книги, хипарско облекло, сламени шапки и какво ли още не. Минахме покрай къщата на Стейси и спряхме в паркинга на фотомагазина. Точно тогава забелязах синия лексъс, който бе паркиран наблизо. На предната седалка седяха двамина, скучаеха, беше им писнало до смърт. Онзи на волана бе опрял в него вестник, залапал молив и с мъка решаваше кръстословицата. Партньорът му потупваше таблото пред себе си в някакъв измислен ритъм и лениво наблюдаваше предната врата на Стейси Байрън.

— От ФБР ли са? — попита ме Рейчъл.

— Вероятно. А може да са местни. Това е най-черната работа.

Останахме в колата известно време, загледани в тях. Рейчъл пусна радиото, прозвуча музика. Слушахме Ръш, после малко Стикс, сетне пуснаха Ричард Маркс. Представяха албуми на рокмузиканти, средна ръка, мейнстрийм. Чак ми писна, от музикална гледна точка, искам да кажа.

— Ще влизаш ли? — пак попита Рейчъл.

— Може и да не се наложи — отвърнах и кимнах към къщата.

Стейси тъкмо излизаше. Русата й коса бе завързана в конска опашка, а тялото й — напъхано в тясна и къса бяла рокля. Тръгна право към нас, хванала в ръка неголяма плетена пазарска кошница. Извърна се и кокетно огледа двамата в колата. Те тъкмо хвърляха ези и тура. Изглежда, се падна на онзи до шофьора, защото той излезе и тръгна след нея. Бе среден на ръст, с малко коремче, което издуваше сакото му.

Стейси бе хубава жена, макар че роклята бе прекалено впита на ханша и бедрата, пък и подчертаваше пълнотата под задника й. Ръцете й бяха приятно пълни, силни на вид, имаше тен. Вървеше грациозно, красиво. На вратата на супермаркета един старчок за малко да се блъсне в нея, но тя се извъртя на токчетата като танцьорка и умело избягна сблъсъка.

Усетих нещо топло на бузата и като се извърнах, какво да видя? Рейчъл се бе навела към мен, духаше с уста и клатеше пръст заканително. Откакто бяхме излезли от Ню Орлиънс, за пръв път я видях да се усмихва.

— Хей, Птицо, не е възпитано така похотливо да зяпаш други мацки, когато си с дама, нали така?

— Не гледам похотливо — възразих и излязох от колата. — Нарича се следене на обекта.

Не бях сигурен точно защо съм тук. Но подметнатите от Улрич думи за това, че Стейси имала интереси към изкуството, ме бяха подбудили да дойда и да погледна със собствените си очи. Пък исках и Рейчъл да я види, да прецени от нейната гледна точка. Още не знаех как ще организирам разговор. Но от дългогодишен опит знаех, че тези неща сами се уреждат.

Стейси не бързаше, по-скоро се мотаеше из магазина. Рееше се безцелно по щандовете и наредените рафтове със стоки, взимаше някои от тях, четеше етикетите, после ги оставяше и продължаваше напред. Ченгето вървеше на около три метра след нея, после изостана на повече, накрая се зачете в някакви списания. Все пак не си заряза работата, а избра стратегическа наблюдателна позиция на кръстопътя на две пътеки между гондолите със стоки и се задоволи оттам да хвърля по един поглед към Стейси. От време на време, разбира се.