Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Ти пак не ми отговори на въпроса.

— Мразех се, мразех другите, мразех всичко около себе си, дори и най-близките си. Онази нощ, когато ги убиха, аз се бях напил. Пиех постоянно, по много. Не само онази вечер, а почти всяка. Пиех по редица причини. Поради напрежението в работата, поради неспособността си да бъда добър съпруг и баща, а може би и други неща, неща, които сега са в миналото. Ако не се бях превърнал в пияница, може би днес Сюзън и Дженифър щяха да бъдат живи. Затова спрях. Много късно, но все пак спрях.

Рейчъл не рече нищо. Не каза „Грешката не е твоя“ например или „Няма защо да се виниш“. Разбираше ги тези тънкости отлично.

Сега ми се струва, че тогава исках да й кажа още неща, да се опитам да й обясня какъв е животът ми без алкохола. Да й опиша страховете на алкохолика: че дните без пиене са дни без утре, те не носят никакво обещание за бъдещето. Всеки ден е просто ден без алкохол. Понякога, в най-мрачните си часове, съм мислил, че преследването на Пътника е просто начин за запълване на времето, път, по който вървя, само за да не полудея.

По-късно тя заспа, а аз останах буден и дълго мислих за Лутис Фонтено, за превърнатите в изкуство тела, за онова, което Улрич не искаше да ми каже. Лежах и неволно чувах приглушените гласове на Ейнджъл и Луис, които се любеха в съседната стая. Сетне и аз се унесох в сън.

Лошо спах през нощта, бях пренавит от разговора с Улрич, пък и сънувах кошмари за място злачно и заупокойно с тъмни води наоколо. На следващата сутрин закусих сам, след като упорито бях търсил вестник „Ню Йорк Таймс“. Обиколих половината град и накрая намерих едно, изглежда, единствено копие на вестника в книжарницата „Ривърсайд Нюз“ в Орлеанската енория до пивоварната „Джакс“. По-късно се срещнахме с Рейчъл в „Кафе дьо Монд“; поразходихме се из френския пазар, мотахме се между щандовете с тениски, компактдискове, евтини чанти; отбихме се и до селския пазар, пълен с пресни зеленчуци и плодове. Имаше орехи, едри като ябълки, също едър, бял чесън, разрязани пъпеши с тъмночервено месо, което привличаше погледите на минувачите като прясна рана. В кошчета с лед търговците предлагаха едри риби с бели кореми, раци, скариди; в железни цистерни бяха изложени малки алигатори. На дълги сергии се редяха големи патладжани и краставици, лук и салати, червени домати и зряло авокадо.

Преди стотина години това място е било къса уличка с две пресечки и терени за търговия, подобна на днешната — от улица „Галатин“ — до речните докове между Беръкс и Урсулин. Като изключим може би Шанхай и Бауъри, този район е един от центровете с най-висока престъпност в света; тук публичните домове се редуват с кръчми, пълни с опасни типове и леки жени. По тези места никой не ходи без оръжие и за всяка грешка се плаща много скъпо.

„Галатин“ я няма вече, просто е изтрита от картата. Туристите се навъртат около кейджуните-рибари от Лафайет и даже отвъд него, любопитно оглеждат донесената за продан стока, а навсякъде наоколо смърди на риба, носят се и типичните речни миризми на Мисисипи. Всеки стар град има подобна съдба: улици се раждат и умират, барове се строят и разрушават; след един век много неща са променени — редица бивши видни сгради са отнесени от безпощадната ръка на времето, но на тяхно място се извисяват нови, може би по-красиви, а може би не. Промяната е закон на деня, но истинският дух на града е безсмъртен. И тази сивкава лятна утрин той си е пак тук, същият, надзъртащ изпод облаците над хората долу, опипващ ги с поглед като краткотрайна зараза, която може да бъде почистена с един пороен дъжд.

Когато се върнахме в хотела, вратата на стаята ми бе открехната. Това се виждаше още от площадката на долния етаж. Бутнах Рейчъл назад и извадих пистолета. Тръгнах нагоре по стълбата внимателно, стъпвах близо до парапета, където дървото е по-здраво, за да не скърца.

Не бях забравил думите на Рики — „Джо Боунс ти изпраща много здраве“, нито откоса, който по чудо не ме уби, нито гневното съскане на куршумите около главата ми. Помислих си, че ако Боунс е решил отново да ме поздравява, поне да съм готов да му го върна със същата монета. Тоест да го пратя направо по дяволите и в центъра на техния ад.

Заслушах се на вратата, но не долових никакви шумове. Прислужницата обичайно потропваше при чистенето с нещо, подсвиркваше с уста или слушаше блус по малкото транзисторно радио, което винаги мъкнеше със себе си на работа. Значи, ако е тя, или спи, или се е направила на невидима.