Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Аз трябва да зная всичко, което знаеш и ти — рекох тихо. — За какъв дявол ти е да криеш онова, което сте открили за този гад?

Сега почти бяхме допрели глави над масата. Улрич се отдръпна.

— Значи крия, а? Боже, Птицо, ти си невероятен. Добре, ето ти нещо: съпругата на Байрън. Знаеш ли коя е първата й специалност в колежа? Изкуство, Птицо. Учила е изкуство! Защитила е диплома за ренесансовото изкуство и представяне на човешкото тяло! Какво мислиш? Че това може да включва и медицинските аспекти, нали? Че може би някои идеи идват от бившия й съпруг? А?

Въздъхна, отпи дълга глътка бира.

— Ти си примамката, Птицо. Ти го знаеш, аз го зная. Това е. Аз зная и още нещо — гласът му стана студен и гаден. — Зная, че си бил на „Метари“. В моргата сме прибрали един тип с дупка в главата, а балистиците намериха едно 10-милиметрово куршумче от смит и уесън. Къде го намериха ли? В мрамора точно зад него — където беше паднал. Не искаш ли да ми разкажеш за това, Птицо? И да ми признаеш — сам ли беше на гробищата, когато започна патакламата?

Замълчах.

Той проговори отново:

— Ти май я чукаш, а, Птицо?

Погледнах го в очите. В тях нямаше злорадство, нито пък забелязах тържество, но нямаше и усмивка. Стори ми се, че прочетох само враждебност и недоверие. Значи сам трябваше да си търся нужната ми информация за Едуард Байрън и бившата му съпруга.

Понечих да го ударя, но не го направих. Ако го бях треснал в мутрата, сто на сто щяхме да направим голяма беля. Вероятно щяхме да сгафим и двамата. Във всеки случай не си загубих повече време с него. Станах и излязох от бара, без да се обръщам назад.

Взех такси до Байуотър и го спрях току пред заведението. „При Воун“ е на ъгъла на „Дофин“ и „Лесеп“. На вратата платих петдоларов куверт. Вътре свиреше добър състав: Кърмит Ръфинс с „Барбекю Суингърс“ — духови инструменти. Бяха се увлекли в истинска рапсодия. По масите преобладаваха блюдата с червен фасул.

Рейчъл и Ейнджъл танцуваха между масите, а Луис ги гледаше с наранена физиономия. Умрях си от смях. Приближих, а музикалното темпо леко стихна — тогава Рейчъл пусна Ейнджъл и се закачи за мен. Потанцувах малко, защото не исках да я обидя, а тя ме погали по лицето. Затворих очи и се оставих на милувките й. После седнах и си сипах сода, а Луис се премести на съседния стол. Погледнах го.

— Ти май нямаше какво да кажеш последния път — рекох. Имах предвид разговора в стаята на Рейчъл.

Той кимна в знак на съгласие.

— Какво да кажа? Пълна дивотия. Всички тези неща — религия, медицина, илюстрации, това са само тарикатски уловки. Той може би вярва в тях, а може би не. Френсис Бейкън, а? Цуни ме по гъза! Каква ти смъртност, тленност и прочие? Цветът на месото е червен, брато, това е положението!

Отпи от бирата и добави:

— А той харесва червения цвят.

После се върнахме в хотела. Лежах до Рейчъл и слушах дишането й в мрака.

— Мисля си — обади се тя. — За нашия убиец.

— Е, и?

— Той може би не е мъж.

Стреснах се и се изправих на лакти в леглото. Погледнах я, виждах бялото на очите й, широко отворени, искрящи.

— Защо?

— Всъщност не съм сигурна. Знаеш ли, долавям нещо почти женско, женствено, относно усета на онзи, който убива… чувственост… а и чувствителност или интуиция, тънък усет за взаимообвързаността на нещата, на техния символичен потенциал. Просто не зная какво да ти кажа… Май че просто си мисля на глас, но чувствителността не е онази — типичната за съвременен мъж. Може би „женски“, „женствен“ е също погрешно… искам да кажа — характеристиките на извършителя, жестокостта, физическите възможности и силата — всички те сочат към извършител от мъжки пол… но това е, което засега мога да кажа. Поне засега.

И Рейчъл млъкна.

— Ние с теб вървим ли към трайна връзка или просто?… — попита след време.

— Не зная. Защо? Според теб вървим ли?

— Ти бягаш от въпроса.

— Ами, не. Знаеш ли, не съм свикнал да отговарям на подобни неща, всъщност… мислех си, че точно този въпрос вече няма да ми бъде задаван. Ако ме питаш дали искам да бъдем заедно, отговорът е да. Това ми създава известна тревога… знаеш, имам си наследство… но да, искам да бъда с теб.

Тя ме целуна.

— Защо спря да пиеш? — попита незабавно след това. — И така и така сме започнали откровен разговор, кажи ми?

Сега пък ме стресна, но отговорих:

— Защото ако сега изпия едно, Бог знае къде ще се събудя и кога. Може би в Сингапур с едноседмична брада. Май Реймънд Чандлър беше написал това, а?