Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Със Сюзън и Дженифър е избързал, искал ги е, може би има някаква специална причина, но не е останал доволен от резултатите. Сметнал е работата за незадоволителна. Затова мисля, че по-късно е направил проба с Лутис, преди да се върне към публичните изяви — отговори тя, без да ме гледа. — Взел е леля Мари и сина й по редица причини, и по желание, и от необходимост. И този път е имал време да постигне търсения ефект. После обаче се е наложило да убие Ремар, или защото последният е видял нещо с очите си, или пък просто защото е имало такава възможност. И отново е създал MEMENTO MORI. В постъпките му има и много практицизъм, той не се бои да използва случайността или необходимостта.

Ейнджъл слушаше думите на Рейчъл и нещо видимо го измъчваше отвътре.

— Ама, чакайте сега — обади се той. — Какво да кажем за нормалното човешко отношение спрямо смъртта? Никой не иска да умира, ама никой, ви казвам. Чуем ли за смърт, още повече искаме да живеем… така е с хората.

Рейчъл го изгледа, но пак се върна към бележките си.

— Искам да кажа — настоя Ейнджъл, — да попитам какво иска този тип от нас? Да спрем да се храним, да се любим, защото той е измислил нещо си за смъртта и мисли, че на другия свят ще ни бъде по-добре, така ли?

Взех илюстрацията с Естиеновата „Пиета“ и се загледах в позите на телата, във внимателно номерираните вътрешности, в спокойните, дори ведри изражения на лицата на жената и мъжа. Спящите и мъртвите/Те са прекрасни просто като картини — нали нещо такова бе написал Шекспир? Но не и мъртвите на Пътника, не. Те бяха разкривени в предсмъртна агония.

— Слушай, Ейнджъл, той и пет пари не дава за другия свят — обадих се аз. — Той се интересува най-вече от безобразията, които може да сътвори на този.

Изправих се и отидох при него до балкона. Под нас кучетата се разхождаха и душеха нещо в двора. Миришеше на готвено, на бира, миришеше на хора, на минаващи по улицата човеци. Смъртни човеци. Това бе истината.

— Защо още не се е насочил към нас? Срещу нас, искам да кажа. Срещу теб?

Въпросите дойдоха от Рейчъл. Сега вече ме гледаше в очите.

— Не зная — отвърнах след известна пауза. — Все си мисля, че изчаква, защото се опитва да ни отведе някъде. Всичко, което става сега, е само прелюдия, то трябва да ни отведе към нещо друго.

Разбрахме се всички да се срещнем в заведението „При Воун“ по-късно. Отидох си в стаята и се обадих на Улрич. Нямаше го, оставих съобщение на телефонния секретар. Улрич позвъни след около пет минути и обеща да се видим до един час в Наполеоновия бар.

Беше точен. Появи се малко преди десет часа, облечен в леки, белезникави панталони и подходящо по цвят сако, което носеше преметнато на ръка. Щом влезе в бара обаче, го облече.

— Тук ми се вижда хладно, а? Или може би мраз лъха от теб, а?

Видимо му се спеше, миришеше на немити зъби и непрани дрехи. Поръча си бира, за мен — още една минерална вода.

— Сега ще ми кажеш ли защо си наредил да ни конфискуват материалите от хотела? — рекох направо, без предисловия.

— Чакай сега, Птицо. Защо пък конфискация? Приеми, че сме ги взели за малко, просто да се запознаем с тях.

Отпи от бирата и се извърна към съседното огледало. Май не хареса онова, което видя.

— Можеше да ги поискаш като хората — продължих аз.

— Е, а ти щеше ли да ми ги дадеш?

— Не, но щяхме да го обсъдим приятелски и да ти кажа защо не.

— А, не мисля, че това щеше да направи добро впечатление на Дюран. Пък и на мен самия, честно казано.

— Значи Дюран го е наредил? И защо? Ти нямаш ли си собствени психолози, твои агенти, които работят по случая? Откъде си толкова сигурен, че ние можем да добавим нещо ново?

Столът му изскърца, Улрич се наведе над масата. Бе толкова близо, че усетих дъха му. Не миришеше на хубаво.

— Птицо, зная, че искаш да се докопаш до този тип. Зная, че го искаш заради онова, което стори на Сюзън и Дженифър, на старата и на сина й, на Флорънс, на Лутис Фонтено, дори на този шибаняк Ремар. Опитах се да те държа в течение на всичко, което правим, а ти се раздрънка като влюбен младеж на първа среща. В съседната стая в хотела си настанил наемен убиец, Бог само знае какъв е пък неговият приятел, мадамата ти колекционира разни медицински графики като домакиня — рецепти. На всичкото отгоре нищо не споделяш. И какво? Направих каквото трябваше да направя. Мислиш си, че ти на мое място щеше да постъпиш по друг начин ли? Мислиш, че крия нещо от теб ли? Слушай да ти кажа нещо — с това твое лайнарско поведение направо вадиш късмет, че още не съм заповядал да те закарат на летището и да те качат на самолета за Ню Йорк!