Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Появи се възрастна чернокожа. Помнех лицето й от гробищата. Носеше сребърен поднос с кана кафе, захар и мляко. И подносът, и чашите бяха от комплект, видимо стар и скъп. Чашките, с изящни чинийки под тях, бяха порцеланови с изрисувани многоцветни птици, които сякаш гонеха опашките си; във всяка бе сложена тежка сребърна лъжичка с гравиран на дръжката старовремски платноход. Старата остави подноса на тръстикова масичка и се прибра.

Лайънъл Фонтено бе облечен в черни памучни панталони и бяла риза с отворена яка. Сако от същия плат бе преметнато на облегалката на друг стол. Обувките му блестяха. Взе каната и наля кафе в четирите чаши. Сложи две бучки захар в едната и мълчаливо я подаде на пазача зад гърба ни.

— Захар, мляко? — попита и мен, и Луис по ред.

— Черно, моля — рекох.

— И за мен също — обади се Луис.

Лайънъл ни сервира възпитано, учтиво. Дъждът над нас здраво барабанеше по покрива и навеса на чардака.

— Искате ли да ми разкажете как така се натъкнахте на сестра ми? — рече Лайънъл накрая.

Приличаше на човек, заварил непознат да мие предното стъкло на колата му. И се чуди — дали да му даде някой долар или да го срита в задника. Изведнъж забелязах, че държи чашата с четири пръста, а малкото му пръстче е вирнато встрани. И изгореният държеше чашата си по същия начин.

Разказах на Лайънъл повечето неща, които знаех. Разказах му и за виденията на леля Мари, за смъртта й, за приказките за женския призрак на Хъни Айлънд.

— Мисля, че убиецът на сестра ви и на Мари Агиляр и сина й е един и същи човек. Смятам още, че същият човек уби съпругата и дъщеря ми — завърших и добавих: — Ето така се случи, че намерих и сестра ви.

Не изразих съжаление за неговата лична загуба или болка. Това би трябвало да се подразбира. Или пък не тъжеше чак толкова за сестра си; за какво тогава да му го казвам?

— Значи вие сте убили двамина на „Метари“?

— Един — отвърнах. — Друг уби втория.

— Вие ли? — обърна се Лайънъл към Луис.

Луис премълча.

— Не, друг беше — повторих аз.

Лайънъл допи кафето и остави чашата на масичката. Разпери ръце и възкликна:

— Е, за какво сте тук сега? Чакате да ви изкажа благодарността си ли? Тъкмо се канех да пътувам до Ню Орлиънс, за да прибера останките на сестра си. Не съм сигурен дали трябва да ви благодаря за това.

Извърна глава встрани. Стори ми се, че в очите му прочетох болка, но сълзи нямаше. Пък и Лайънъл Фонтено не приличаше на човек, който плаче.

— Не за това съм тук — рекох тихо. — Искам да ми кажете защо за изчезването на Лутис е съобщено едва преди три месеца? И още: какво е правил брат ви на Хъни Айлънд през онази нощ, когато го убиха?

— Брат ми, значи… — в гласа му се примесиха обич и отчаяние, и угризения, сякаш се гонеха едно с друго, също като красивите птички на чашите.

После се овладя. Мислех си, че ще ме прати по дяволите, ще ми каже да не си завирам носа в семейните дела, ако искам да си запазя здравето, но продължих да го гледам право в очите. Той обаче замълча, а след малко рече кротко:

— Нямам никакви основания да ви имам доверие.

— Опитвам се да намеря виновника — заявих твърдо.

Гласът ми бе равен, тих. Лайънъл кимна, може би по-скоро на себе си, отколкото на мен, и, изглежда, взе решение.

— Сестра ми замина в края на януари, може би началото на февруари — започна той. — На нея не й харесваше това… — разпери ръце наоколо, към сградите, колите — … тук. Отдавна си имаме неприятности с Джо Боунс, някои от нашите пострадаха.

Направи пауза и, изглежда, подбра следващите си думи много внимателно.

— Един ден се оказа, че е закрила банковата си сметка. Оставила бележка, събрала една чанта багаж и си тръгнала. Без да ни се обади. Във всеки случай Дейвид сигурно нямаше да я пусне.

Опитахме се да я проследим. Първо се обадихме на разни приятели в града, търсихме я чрез хора, които тя познаваше във Флорида и Сиатъл. Дейвид наистина се разтревожи за нея. Та тя ни бе като истинска сестра. Когато мама почина, татко се ожени за втори път. Лутис се роди от този брак. Сетне и татко, и майка й починаха — това бе през 1983 година, в автомобилна злополука, а ние я отгледахме като наше дете. Особено Дейвид — той я обичаше много, бяха съвсем близки.

Преди няколко месеца Дейвид започнал да я сънува. Отначало не ми каза нищо, обаче започна да слабее и стана блед като платно, а се изнерви, да не ви разправям… По едно време се решил, идва и ми разказва цялата работа. Помислих си, че е превъртял, и му го казах в лицето, а той само въздъхна. И продължи да я сънува. Сънувал я под вода, разказваше ми всяка сутрин, чувал я нощем да блъска с глава по някакъв си метал. Беше стопроцентово сигурен, че нещо й се е случило.