Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Помежду двете странични крила, на циментова площадка, бяха паркирани няколко автомобила. Сред тях забелязах три черни джипа. Зад основната постройка имаше още една — значително по-стара, стандартната за щата дървена къща, едноетажна, с веранда и паралелно наредени стаи.

Спрях взетата под наем кола на портата пред имението. Никой не се виждаше наоколо. С мен бе Луис. Рейчъл бе взела другата кола, за да отиде до университета „Лойола“.

— Май предварително трябваше да се обадим по телефона — рекох аз и отново огледах пустия и тих двор.

Луис бавно вдигна ръце и ги постави на тила, като ми кимна напред. Сякаш изникнали от нищото, отпред стояха двамина в джинси и избелели ризи, насочили към нас заредени автомати от доволно известната марка „Хеклер&Кох ХК 53 с“. В огледалото за задно виждане открих още двама. Имаше и пети — до прозорчето на Луис, с брадва в пояса. Откъде бяха дошли тези хора?

До един изглеждаха корави мъже, с обветрени от времето и природата лица, с прошарени бради. Ботушите им бяха изкаляни, ръцете им мазолести, нарязани и загрубели, с дебели и мускулести пръсти. Хора на физическия труд.

В същото време от главната постройка излезе среден на ръст мъж в синя риза и джинси, също с ботуши, и тръгна към портата. Стигна до нея, но не я отвори, а се загледа в нас през решетките. Имаше голям белег от старо изгаряне на лицето — отдясно кожата бе сбърчена, окото видимо сляпо, косата — опадала от тази страна на скалпа. Кожата висеше над сляпото око, а щом заговори, видях, че движи само лявата част на устата.

— Какво иска тук? — говореше със силен акцент.

Истински кейджун.

— Казвам се Чарли Паркър — отговорих през отворения прозорец. — Дойдох да се видя с Лайънъл Фонтено.

— Кой този? — посочи Луис с пръст.

— Каунт Бейси* — отвърнах. — Останалите от бенда не можаха да дойдат.

[59] Каунт Бейси, един от най-големите американски джазмени. — Бел. прев.

Красавецът не се усмихна, дори не прояви и сянка от чувство за хумор.

— Лайънъл не вижда никой. Разкара ваш задник оттук, за да не пострада.

Рече това на разваления си английски, обърна се и си тръгна.

— Хей — обадих се след него. — Вие преброихте ли убитите горили на Джо Боунс на „Метари“, а?

Онзи спря и се обърна.

— Какво казва? — изплю думите, сякаш бях обидил сестра му.

— Казвам, че поне два трупа на гробищата не са ваша работа. Ако има награда, дайте си ми я.

Той се замисли, но след минута рече:

— Хей, ти мисли за смешник, а? Но аз не смята смешно.

— Значи не ти е смешно, а? — този път вече тонът ми бе остър.

Онзи отсреща мигна със здравото си око и един от автоматите завря зурла в моя прозорец. Замириса ми на стрелба.

— Я опитай следното: аз съм човекът, който намери и извади Лутис Фонтено от блатата при Хъни Айлънд. Иди и му го кажи на Лайънъл, пък тогава виж дали ще се засмее.

Този път не каза нищо, само насочи нещо към портата и тя се отвори безшумно. Оказа се, че е инфрачервено апаратче за дистанционен контрол.

— Излиза от колата — нареди той.

Излязохме бавно, двамина ни държаха на мушка непрекъснато. Другите двама се приближиха и ни подпряха на автомобила, за да ни обискират за оръжие и евентуално предаватели. Взеха ножа и зигзауера на Луис, както и моя смит и уесън и ги предадоха на белязания. После влязоха в колата и най-обстойно я прегледаха за скрито оръжие. Отвориха дори капака на двигателя и багажника и дълго се ровиха в тях. Един легна отдолу и провери шасито.

— Леле, Боже — прошепна Луис. — Дружелюбни, пък и внимателни, а? Специалисти.

— Амин, дай Боже да им се връща — отвърнах философски.

След известно време се убедиха, че всичко е наред. Тогава ни разрешиха да се върнем в колата и да я подкараме бавно към паркинга между двете крила. Единият от техните хора обаче, онзи с брадвата, седна на задната седалка. Другите вървяха отстрани и не ни изпускаха от очи. Паркирахме до единия джип и ни подканиха да отидем в старата къща.

На верандата ни очакваше Лайънъл Фонтено с порцеланова чаша кафе в ръка. Изгореният се наведе и му прошепна няколко приказки в ухото. Щеше да говори още, но Лайънъл го спря с вдигната ръка и ни загледа право в очите, остро и неумолимо. В същия миг на главата ми тупна дъждовна капка, а само след десетина секунди отгоре ни се стовари ужасен порой. Лайънъл ни остави в дъжда.

Бях си облякъл най-хубавия костюм, който носех с мен от Ню Йорк — бе от Лиз Клейбърн, имах и бяла риза и копринена синя вратовръзка, също скъпа. Скъпа, скъпа, ама ако си пусне боята — помислих си нелепо по едно време, а дъждът ни шибаше здраво по главите, вратовете, раменете. Валеше здраво, земята наоколо бързо се превърна в лепкава кал. Изведнъж Лайънъл даде кратка заповед на хората си и те се прибраха някъде. Сетне ни кимна с глава да се качим на верандата при него. Седнахме на два съседни дървени стола, от нас потече вода, а той се облегна на един шезлонг. Изгореният застана зад нас. И двамата с Луис леко преместихме столовете си така, че поне да му виждаме ръцете.