Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Изведнъж Улрич се затича по стълбите и бе вече почти на вратата, когато го настигнах. Хванах го за рамото, а той се извърна с бясно лице и широко отворени очи, готов да ме удари.

— Хей, спокойно — рекох кротко и налудничавият израз изчезна от очите му. Кимна ми с глава, а аз се обърнах към Морфи, който бе зад нас.

Направих му знак да ни последва. Морфи взе пушката от Тусан и му махна да остане при ченгето, той самият тръгна след нас.

Дълъг централен коридор разделяше къщата на две точно по средата и водеше право в кухнята отзад. Отляво и отдясно имаше по три стаи. Знаех, че спалнята на леля Мари бе последната отдясно, и понечих да тръгна направо към нея. Но предупредителният поглед на Улрич ме спря: продължихме напред внимателно, като проверявахме стая по стая. Фенерите ни раздираха мрака като дълги мечове, в лъчите им играеха нощни пеперудки и молци.

Първото помещение отдясно, също спалня, бе празно с две легла — едното оправено, другото, детско — не, но одеялото му висеше към пода. Всекидневната отсреща бе също празна. Тръгнахме към следващите стаи — отляво влезе Улрич, отдясно — Морфи, аз останах в коридора по средата. И двете бяха спални, и двете се оказаха празни.

— Къде са децата, възрастните? — попитах Улрич.

— На рожден ден у един съсед на около две мили оттук — отвърна ми той механично. — Тук би трябвало да са леля Мари и Те Жан. И Флорънс, разбира се.

Вратата срещу спалнята на Мари Агиляр бе широко отворена. Виждаха се разместени мебели, кутии с дрехи и купчини играчки. Един прозорец бе отворен, пердетата се люлееха леко под нощния ветрец. Пристъпихме към спалнята на старата жена. Вратата бе леко открехната — през цепката зърнах лунните лъчи и сенките на дърветата отвън. Морфи насочи уинчестъра, Улрич вдигна своя зигзауер с две ръце, аз също поставих пръст на спусъка. После ритнах вратата странично с левия крак и влетях вътре, ниско приведен.

Първото нещо, което видях, бе кървав отпечатък на нечия длан на стената до входа. Отвън долиташе цвърченето на нощните гадинки, а и някои други звуци от по-едри твари. Лунната светлина обливаше дълъг стенен шкаф с огромен гардероб, в който висяха няколко рокли в почти един и същи десен. На земята близо до вратата имаше ракла от тъмно дърво. Най-впечатляващата мебел бе гигантското легло, опряно до отсрещната стена. На него лежеше собственичката му леля Мари Агиляр.

Леля Мари: старицата, която с дарбите си бе усетила агонизиращото под ножа момиче, когато убиецът е драл кожата от лицето му, и му бе дарила покой; жената, която предния път в същата стая бе проговорила с гласа на съпругата ми; жената, която ме бе възнаградила със състраданието си и ми бе дала частица утеха в скръбта ми; жената, която в собствената си агония бе отпратила към мен последното си послание посредством странната си сила.

Сега тази старица лежеше гола на леглото — огромна жена с огромно туловище, не по-малка в смъртта си. Главата и горната част на тялото бяха подпрени на цяла грамада възглавници, попили тъмната й кръв. Лицето й бе червена, по-скоро пурпурна маса, долната челюст висеше широко разтворена, разкрила дългите, пожълтели от тютюна зъби. Под лъча на фенера гледах бедрата, дебелите ръце и пръстите, които бяха опрени в центъра на тялото.

— Господи помилуй — изтърси Морфи.

Леля Мари бе разпрана от гръдната кост до чатала, кожата одрана и подвита върху пръстите, като че те я задържат на място. Както и при сина й, повечето от вътрешните органи бяха извадени и коремът й зееше празен като червена дупка, отгоре му ребрата, отзад се виждаше част от гръбначния стълб, който се белееше на светлината. Улрич насочи своя фенер надолу, към слабините. Спрях го с ръка.

— Стига — рекох. — Недей повече.

Тогава отвън някой изпищя и този звук разпра тишината. Преди още да сме се усетили и тримата вече тичахме към предната част на къщата.

Флорънс Агиляр се люшкаше на тревата пред дървото и трупа на брат си. Устните й бяха разкривени по детски в отчаяние и скръб. В дясната ръка държеше дългоцевен колт с дулото към земята. Бе облечена в бяла рокля на цветчета, силно напоена с майчината й кръв. Ридаеше безмълвно, но гърдите й сякаш щяха да се пръснат.

Слязохме с Улрич бавно по стълбите. Морфи остана на верандата. Другата двойка полицаи се зададоха иззад къщата, също привлечени от писъка. Бяха с лице към Флорънс, Тусан — малко напред и отдясно. Отляво й бе Те Жан, полуувиснал на дървото. Отстрани безпомощно стоеше Брушар със зигзауер в ръка.