Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Снощната гледка в спалнята на леля Мари изглеждаше странно далечна, събитие от друг свят, друго време. Очаквах тя да остави в мен потресаващ ефект и да върне ужасяващите спомени от телата в кухнята ми; съпругата и дъщеря ми, одрани като животни с оголена плът, сухожилия, кости… Но нямаше нищо подобно. Само една тежест, надвиснала над съзнанието ми като черно, мокро одеяло.

Пак разлистих вестника. Новината за убийствата бе поместена най-отдолу на първа страница, но кървавите подробности бяха спестени. Трудно бе да се прогнозира доколко щяха да останат тайна: такива неща се разчуват бързо, особено по погребенията.

На вътрешна страница имаше две снимки: на Флорънс и Те Жан. Но труповете им бяха фотографирани вече на носилките — на път през моста към пристигналите по-късно линейки. Мостът се бе оказал значително разклатен от миналите коли, затова шофьорите на Бърза помощ бяха отказали да го прекосят и изчакаха отсреща. За щастие нямаше снимка на леля Мари, която бе пренесена до линейката на специална количка. Бе ми се сторило, че дори и под черната си завивка огромното туловище се подиграва на смъртта.

Някой пристъпи към масата. Вдигнах очи — бе Улрич, преоблечен в светлосив ленен костюм. Другият най-вероятно бе изцапан с кръвта на Флорънс Агиляр. Бе небръснат, под очите му висяха черни торбички. Поръчах му кафе и чиния сладки. Замълчах, изчаках го да закуси.

Гледах го и си мислех, че се е променил много през последните години. Стори ми се, че забелязвам да е изпосталял, нещо, което обикновено свързваме с жертвите на рака, който постепенно ги изяжда отвътре. Лицето му бе значително отслабнало и когато светлината падна върху него, стори ми се, че лицевите кости изпъкват като остриета отдолу. За пръв път ме порази мисълта, че може би е болен? Но не посмях да го попитам. Ако има нещо такова, той сам ще избере момента да ми каже.

Докато ядеше, си припомних как се бяхме запознали. Бе станало при огледа на трупа на Джени Орбах. Джени бе бивша красавица, със запазено тяло и черти на лицето, тридесетгодишна жена, поддържала форма с множество упражнения и диети, живяла, както научихме, доста охолно и в луксозно обкръжение, при очевидна липса на стабилен доход.

Една студена януарска нощ ни бяха изпратили с Уолтър Коул по сигнал в апартамента й на „Ъпър Уест Сайд“, на две преки от деликатесния магазин на Забър. Ориентирахме се още отдолу — към малък балкон над 79-а улица и реката се отваряха два големи еркерни прозореца. Не бе наша територия, но отидохме, защото почеркът на престъплението приличаше много на два предишни обира, с усложнени обстоятелства, единият довел до убийство, които пък ние разследвахме. При въпросния обир бе убита млада банкова чиновничка на име Дебора Морън.

Всички присъстващи ченгета бяха с палта или кожуси, с шалчета около вратовете. Апартаментът бе приятно топъл и никой не бързаше да се озове отново отвън — на режещия зимен мраз. Най-малко аз и Коул. Макар че вече се бяхме убедили: ставаше дума за умишлено убийство, а не за обикновена кражба, при която жертвата е случайна. Почти нищо в апартамента не бе докоснато, а имаше чанта с три кредитни карти, над 700 долара в наличност бяха намерени в чекмедже под телевизора. Някой ни бе донесъл кафе от деликатесния магазин. Отпивахме от пластмасовите чашки и се радвахме на топлината по пръстите си.

Съдебният лекар довършваше работата си, екипът бе готов да отнесе трупа и тогава в апартамента нахлу някакъв неугледен тип. Носеше дълго кафяво палто с цвят на сос от телешко готвено, подметката на едната му обувка бе отпрана отпред. През процепа се виждаше червен чорап с дупка, а през нея и големият му пръст. Кафеникавите му панталони бяха омачкани като купен преди два дни вестник, бялата му риза бе със съмнителна чистота, загубила оригиналния си цвят и пожълтяла като болен от жълтеница. На главата бе нахлупил мека шапка. Не бях виждал ченге с такава шапка от последния фестивал на ретро полицейски филми.

Но най-силно впечатление правеха очите му. Те блестяха цинично и весело, сякаш той се забавляваше от нещо, известно само нему си. Същевременно нищо не убягваше от погледа му, той шареше наляво-надясно, бързо, точно. Въпреки скандалния си външен вид бе прясно избръснат, ръцете му бяха фини и аристократични — забелязахме ги, когато извади найлонови ръкавици и внимателно ги нахлузи.

— Бррр, голям студ отвън, като в курвенска душа, а? — подметна ни той, приклекна до трупа и леко пъхна пръст под брадичката на Джени Орбах. — Студено като в смъртта.