Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Всъщност те не бяха направили нищо ново и нечуто до този момент. Години наред полицаи от участъците на Ню Орлиънс, както и в редица други американски градове, си изкарват странични пари — и то не малко — чрез работа „на парче“. Тоест приемат да охраняват който и да е, стига да има пари да си плати. Не ги интересува какво прави той — дали е в рамките на закона или не. При това вършат всичко въоръжени и в униформа.

В началото на осемдесетте години Дъч Мориъл, първият чернокож кмет на града, се опита да изкорени корупцията в полицията. Но какъв шанс би могъл да има един чернокож кмет, след като независимата Централна комисия за борба с престъпността бе неспособна да направи нещо сериозно? При това тази комисия бе започнала да работи по същите проблеми 25 години преди Мориъл. Полицията, в мнозинството си бяла, обяви стачка и операцията на кмета отиде по дяволите. Дори се наложи да бъде свикана Националната гвардия, за да бъде възстановен редът.

Сега, да ви доразкажа за Дейвис. Той си бе възтъп и винаги съм се чудел как е успял да завърши даже средното училище. Две стъпки не можеше да направи, без да сгафи нещо. Както и би могло да се очаква, онези наркотрафиканти се оказаха федерални агенти под прикритие. Клетъчният телефон се подслушваше, а ФБР дори успя да му подхвърли и камион с климатична инсталация, натъпкан до тавана с подслушвателни устройства. Дейвис настани своите девет ченгета в същия камион.

Още в първия подслушан разговор ченгетата се бяха заканили да убият двамата дилъри и да си присвоят кокаина. Междувременно Дейвис използвал клетъчния телефон, за да се обади на един наемен убиец на име Пол Харди, по прякор Непукиста. Поискал от него да очисти Ким Гроувс, майка на три деца и свидетел на уличен побой, в който самият Дейвис и друг полицай пребили някакво хлапе. Гроувс съобщила за случая в полицията и се водела като официален свидетел по него. Почти веднага след това тя бе убита с изстрел в главата, произведен от минаваща кола на „Алабо Стрийт“. Е, какво очаквате? Дейвис отиде на съд и получи смъртна присъда.

Да не ви разправям за случаите, свързани с непристойно поведение на полицаи. Двадесет години наред в някои от районите на града е имало по над хиляда оплаквания за извършени от ченгетата нарушения на закона. В отдела за убийства оплакванията стигаха до четиристотин годишно. Всъщност убийствата имаха разкриваемост може би не повече от петдесет на сто. Което означава, че и до ден-днешен сума ти хора с кръв по ръцете се движат необезпокоявани по улиците на Ню Орлиънс. Това, разбира се, е факт, който градските първенци избягват да съобщават пред туристите, макар че самият той едва ли ще спре притока на гости. Че как ще спре, когато въпреки жегите градът предлага комар в закотвените покрай брега кораби, денонощно отворени барове, проституция, лек достъп до наркотици и всичко това е на една крачка разстояние едно от друго.

Тръгнах да се разхождам напосоки. По едно време поседнах на една пейка близо до градския център, недалеч от кулата на Хайът. Имах малко време до срещата с Улрич. Снощи, при цялата дандания, се бяхме уговорили да закусим заедно. Бях му предложил да остана в Лафайет или в Батън Руж, но Улрич намекна, че местните ченгета са чувствителни на тема намеса в следствието, пък и самият той е в Ню Орлиънс, така че по-добре е да се върна с него. Както и стана.

Чаках цели двадесет минути, но той не дойде. Тръгнах по Пойдра — същински каньон, образуван от големи сгради с офиси, вече претъпкан със забързани бизнесмени и туристи, запътени към Мисисипи. Сладкарницата „Ла Мадлин“ на площад „Джаксън“ бе вече пълна със закусващи хора. Чудният мирис на прясно изпечен хляб привличаше посетители като мухоловка мухи. Поръчах си сладки и кафе и дочетох вестника. В Ню Орлиънс е почти невъзможно да си купиш „Ню Йорк Таймс“; бях чел някъде, че този вестник се продава най-слабо именно тук. Затова пък местното гражданство държи първо място по покупки на официални дрехи. Така де, ако всяка вечер си на официален прием или на някакво друго тежко мероприятие, откъде време да четеш „Ню Йорк Таймс“?

На разпръснатите всред магнолиевите и банановите дървета масички седяха повече туристи, любопитно загледани в околните танцьори и мимове, играещи за тяхно развлечение. Една от атракциите бе строен чернокож, който поддържаше чувствен, постоянен ритъм, почуквайки колене с пластмасови шишета. Ефектът бе поразителен. От реката подухваше лек ветрец, но постепенно губеше битката със сутрешната жега и постоянно покачващата се температура. Все пак немирният бриз успяваше да разхвърли картите на гледачките пред катедралата и да разроши косите на многобройните художници, закачили платна по черната желязна ограда на площада.