Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Извърнах глава и зърнах Морфи на волана, той също се взираше в мен, бръснатата му глава блестеше под запалената вътрешна светлина на буика. Стискаше кормилото здраво — налагаше се, пътят бе разбит, с коловози. До него седеше партньорът му, чието име бе Тусан. Между краката си Тусан държеше уинчестър — помпа, 12-и модел. Забелязах пушката, когато се срещнахме — прикладът й бе издраскан и надупчен, металът — износен. Мисля, че не бе служебно оръжие, а негово лично. Миришеше на прясно смазана, когато поговорихме на мястото на срещата при изход 121, където I-10 се пресичаше с мътната Байу Кортабло.

Фаровете осветяваха околните дървета — палметови палми, плачещи върби, блатни брези; светлините минаваха като ножове и по старите дънери в заблатеното пространство извън пътя. Свихме в алея, тъмна като тунел, заградена с кипариси, чиито клони препречваха пътя на светлината и образуваха същински покрив под звездното небе. След малко гумите затрополиха по дървения мост към къщата на леля Мари Агиляр.

Пред нас двете шерифски коли се разделиха и паркираха диагонално — една срещу друга. Фаровете им останаха включени, едните осветяваха тъмния бряг надолу към тресавището, другите — хвърлящата сенки над дебелите си дървени подпори къща. Погледнах дъсчената постройка, стълбището към верандата и отворената врата с мрежата. Нощните насекоми влизаха свободно в къщата…

Улрич се обърна и ме погледна.

— Готов ли си за това?

Кимнах. Вече държах пистолета в ръка. Излязохме на топлия нощен въздух. Миришеше на гнила растителност и малко на пушек. Нещо прошумоля в съседните храсти и после тежко цопна във водата отвъд. Приближиха се и Морфи, и неговият партньор. Чух, че Тусан вкара патрон в цевта.

Двамината от първата шерифска кола стояха с несигурни физиономии до нея. Другите двама внимателно тръгнаха към нас с извадено оръжие.

— Как ще действаме? — попита Морфи. Отново огледах туловището му — близо метър и деветдесет, фигура на щангист с бръсната глава, малки мустачки и брадичка.

— Влизаме само ние, никой друг — нареди тихо Улрич. — Пратете онези двамата смешници отзад, но им кажете да не влизат в къщата. Другите двама тук — отпред. Вие двамата ни прикривате. Брушар, ти стой до колата, но наблюдавай моста. Ясно?

Закрачихме по тревата, като внимавахме да не настъпим разхвърлените по нея детски играчки. В къщата не светеше, нямаше никакви признаци за нечие присъствие. Кръвта отново затупа в слепоочията ми, дланите ми се изпотиха. Бяхме на около три метра от предната веранда, когато чух, че някой зареди пистолет и после прозвуча гласът на местното ченге отдясно:

— Олеле, Боже, мили Исусе — хлипаше той, — това не е… това не може да…

На около пет метра от брега стърчеше мъртво дърво. Нищо особено, просто дебел дънер, висок два метра и нещо. Клоните му обаче започваха някъде на метър от корените и се разпростираха встрани до два, три метра, някои тънки като пръчици, други — дебели колкото човешка ръка. Полуопрян на ствола, фактически изправен до дървото, стоеше Те Жан Агиляр, най-малкият син на леля Мари. Голото му тяло лъщеше под лъча на фенера. Бе обвил лявата ръка около дебел клон, от лакътя надолу тя висеше към земята. Главата му бе отметната назад, паднала във вилката на друг клон, очните дупки зееха страшно — дълбоки ями над оголената плът и сухожилията на одраното лице.

Дясната ръка бе също заметната около клон, но в пръстите държеше голяма част от одраната от гърдите кожа. Гръдната кухина и тялото с корема под нея бяха разпрани — от горната част на ребрата почти до пениса. Стомахът и повечето от органите бяха извадени и лежаха на камък до левия крак. Просто купчина белезникави, сини и червени късове месо, сред които като истински змии се виеха и червата.

Единият от местните започна да повръща. Чух шум и се обърнах. Улрич бе хванал ченгето за яката и го влачеше към брега.

— Не тук, бе, човек, не тук — говореше му той.

Остави го до водата и се върна.

— Трябва да намерим Флорънс — рече той, а лицето му бе станало мъртвешки бледо. Изглеждаше ми зле под светлината на фенера. — Трябва да я намерим.

Един съсед, собственик на магазин за рибарска стръв, я бе забелязал на моста към къщата, когато минавал с колата си. Цялата била в кръв, а в ръка държала голям колт. Когато съседът спрял, Флорънс насочила пистолета и гръмнала право в прозореца; куршумът минал на сантиметри от главата му. Той побягнал и от първата бензиностанция се обадил на полицията в Сейнт Мартин. Ченгетата на свой ред се обадили на Улрич, който си имал постоянна заявка при тях: стане ли нещо в къщата на Мари Агиляр, той незабавно да бъде уведомен.