Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

И в този миг на нечовешка болка, тъкмо когато очаквах главата ми да се пръсне, чух глас. Бе гласът на възрастна, чернокожа жена, който долиташе нейде от луизианските тресавища.

— Душко — рече ми гласът, — душко, той е тук.

После тя се отдръпна, а аз потънах в небитието.

И в този мрак те дойдоха при мен, съпругата и детето ми. Но не бяха сами; сега с тях имаше и трета фигура — женска. Тя стоеше малко по-назад, в непрогледната тъма; виждах я само като силует, като незрима сянка. Идваше от мокро и студено място и около нея се носеше тежка миризма на глина, на разлагаща се зеленина, на водорасли, на застояла, тъмнозелена, гъста вода, на гнилоч, на разложена плът и на разплут труп, обезобразен от отделящия се газ и декомпозицията. Показа ми се и мястото, където бе лежала; то бе малко и тясно, стените му неподатливи, рибите се удрят в тях, а тя търпеливо чака нещо. Какво ли? Този мирис остана в ноздрите ми и когато се пробудих, а друг един глас все още звучеше в главата ми, далечно, далечно; нейният глас:

помогни ми

кръвта нахлу в ушите ми

студено ми е помогни ми

и разбрах, че на всяка цена трябва да я открия.

помогни ми

Имай ми доверие.

помогни

Ще те намеря.

А празнините в тялото ми са същи ад, толкова са огромни.

Огромното насекомо се удари в предното стъкло и то избумтя. Бе забележително едро водно конче, „ястребов комар“, както го наричат местните хора.

— Олеле, тази гадина беше колкото птица — подхвърли човекът на волана, млад федерален агент на име О’Нийл Брушар.

Навън температурата вероятно беше над тридесет градуса, но типичната луизианска влага затрудняваше дишането, сякаш градусите бяха много повече. Климатикът в колата духаше здраво и потта ми бе изсъхнала, но въпреки това ризата ми бе полепнала по тялото.

По стъклото останаха размазана кръв и крила. Брушар пусна чистачките, но резултатът не бе окуражителен. Кръвта ми напомни за случката в самолета предната нощ. Погледнах си ризата и отбелязах на ум, че не е изпрана добре. Главата и носът все още ме наболяваха.

Улрич бе седнал отпред до Брушар, мълчеше и съсредоточено поставяше нова пачка в зигзауера. Бе облечен в обичайния си евтин светлокафяв костюм с неизгладена вратовръзка. На задната седалка до мен се мъдреше измачкано тъмносиньото му шушляково яке с маркировка ФБР.

Бях му се обадил по сателитния телефон от самолета, но връзката бе лоша. От летището отново позвъних и оставих съобщение на телефонистката му с молба да ме потърси незабавно. После си бях наел кола и потеглил към Лафайет по магистрала I-10 . Още не бях стигнал Батън Руж и телефонът иззвъня.

— Птицо, какво става? — бе гласът на Улрич. — Какво, по дяволите, правиш тук?

В гласа му звучеше тревога. Някъде отзад бучеше автомобилен двигател.

— Получи ли съобщението ми?

— Ами да. Слушай, ние вече сме на път. Някой си зърнал Флорънс извън къщата, по роклята й имало кръв, държала пистолет. Имаме среща с местните ченгета на изход 121. Там ни чакай.

— Улрич, може би ще е вече много късно…

— Просто ни чакай там. Няма нужда от сложни изпълнения, Птицо. Чаткаш ли? И аз съм заинтересован от бързи резултати. Пък и се тревожа и за Флорънс. Ясно?

Сега пред нас просветваха стоповете на две други коли — полицейски патрулни автомобили от шерифската служба на Сейнт Мартин. Зад нас вървеше стар буик с още двамина детективи, а неговите фарове осветяваха вътрешността на нашия шевролет — служебна кола на Улрич — и окървавеното му предно стъкло. Познавах един от детективите — казваше се Джон Чарлс Морфи, бяхме се виждали на кафе с Улрич в сладкарницата на Лафет на „Бърбън Стрийт“. Той много обичаше да слуша тамошния оркестър, с който пееше госпожица Лили Худ.

Морфи бе потомък на небезизвестния Пол Чарлс Морфи, световен шампион по шах от Ню Орлиънс, оттеглил се от този спорт на „преклонната“ двадесет и три годишна възраст през 1859 година. Местните казваха, че можел да играе едновременно на три-четири дъски, при това със завързани очи. Джони Чарлс, потомъкът, обаче бе едър здравеняк с мускули на културист и изобщо не правеше впечатление на интелектуален тип, още повече пък играч на шах. Вдигане на тежести — да, но шах… Бе човек с „минало“ — ченге от полицията на Ню Орлиънс, напуснало службата там след едно разследване на „Вътрешни дела“ по повод убийството на млад чернокож на име Лутър Борделон. Бе се случило преди две години в някакво заведение недалеч от Шартр.