Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Възможно е аз да съм насочил вниманието им към Катърин Демитър — казах на Уолтър след малко. — Нали говорих с Кристи и я уведомих, че отивам във Вирджиния — по една следа. Това може би е било достатъчно.

Уолтър поклати глава.

— Тя те е наела за всеки случай. Двойна осигуровка. Сигурно е предупредила Хайъмс още като е усетила, че е била разпозната. И той незабавно е взел мерки — следял е за идването й, проверявал е мотелите, въобще очаквал я е. Ако не се появи в Хейвън, пък са разчитали на теб да я откриеш. Били са готови — намериш ли я, да ликвидират и двамата.

Пред очите ми се яви ясен образ на тялото на Катърин в мазето на разрушената къща, с ален ореол около главата. Видях ясно и Ивън Бейнс, увит в найлон, полуразложеното тяло на дете в избата на склада, и останалите трупове, които щяха да намерят там.

И във всички тях познах моята дъщеря и моята съпруга.

— Би могъл да изпратиш някой друг — рекох на Уолтър.

— Не, само теб. Знаех, че ще намериш убиеца, ако той поначало е бил в Хейвън. Сигурен бях. Защото ти самият си убиец.

Думата увисна тежко във въздуха. После рязко отвори цяла бездна помежду ни. Също като сатър, разсичащ миналото ни заедно. Коул извърна глава.

Замълчах. След малко се обадих, сякаш въобще не бе изрекъл нищо.

— Тя ми каза, че знае кой е убил Дженифър и Сюзън.

Коул сякаш се пробуди. Изглеждаше почти благодарен за нарушената тишина.

— Няма откъде да знае това. Тя е просто психически болна жена, зъл и изобретателен убиец, който намира подобни начини да те мъчи дори и след смъртта си.

— Не е вярно, знаеше. Знаеше още кой съм самият аз — при смъртта си. Мисля, че не е знаела, когато ме нае. Иначе би заподозряла нещо. И не би поела риска.

— Грешиш — рече Коул. — Я зарежи тези работи.

Сега вече млъкнах.

— Мисля си да се пенсионирам — изведнъж се обади той. — Омръзна ми постоянно да гледам смъртта. Сега чета сър Томас Браун [41] Английски лекар, учен, философ и писател (1605-1682), известен с огромната си ерудиция, ексцентрична проза. — Бел. прев. . Ти чел ли си Браун?

— Не съм.

— Едно от най-известните му произведения е „Християнска етика“. Там пише: „Не се заглеждай в Смъртта, не съзерцавай нейния продукт до изнемога, избягвай допира с мъртвата тъкан…“ Такава философия, знаеш…

Бе ми обърнал гръб, но виждах отражението на лицето му в прозореца, а очите му бяха зареяни нейде далеч от мен и може би виждаха нещо неземно.

— Аз наистина съм се нагледал на смърт. На предостатъчно нейни продукти. Не желая да си налагам повече срещи с нея. А за теб… Знаеш ли, трябва да заминеш някъде за известно време. Да се разкараш оттук, да промениш декора. За да се успокоиш и да направиш нещо, за да забравиш трагедията. Вече не си онова, което беше, ужасно си променен. Но мисля, че можеш да се върнеш към старото си аз. Преди да си се погубил окончателно.

Загледах се в чашката. На дъното, върху утайката, се бе образувала бяла ципа.

— „Нагазил съм в кръв… нозете ми морни… Напред не бива… но и пътят назад е отрязан…“. Цитат. Хоторн [42] Натаниъл Хоторн (1804-1864), американски писател, творбите му се отличават със символизъм и алегория, често свръхестествени теми, реторичен стил, психологическо проникновение, песимизъм, интроспекция. — Бел. прев. — рекох аз.

Уолтър дълго мълча.

— Предпочитам повече да не те виждам — промълви по едно време. — Ще поговоря с някои хора, ще наредя да бъдеш освободен.

Нещо наистина се бе променило в мен, това бе самата истина. Но не бях сигурен, че Уолтър я вижда така, както би трябвало. Може би само аз си давах пълна сметка какво се бе случило, какво бе пробудила смъртта на Адилейд Модайн у мен, какви сили бе освободила… Това изчадие адово бе сторило ужасяващи неща през всичките тези години и никаква компенсация не би могла да ги балансира заедно с мъченията и болката, на които са били подложени най-невинните сред човешкия род. Поне такова бе моето усещане.

Но въпреки всичко на злодеянията й бе сложен край. И аз го бях сложил този край.

Всичко на този свят е преходно, както Злото, така и Доброто. Всичко е тленно, всичко свършва рано или късно. Е, какво бе предизвикала смъртта на Модайн? Най-малкото ме бе уверила в правотата на гореказаното. Щом съм бил в състояние да я открия и да я премахна, значи бих могъл да направя същото и с други. Вероятно и с Пътника…

И ето: нейде, Бог знае къде точно, но сигурно на мрачно и злокобно място, някой започва да отмерва времето — секунди, минути, часове, дни… И ще настъпи часът, когато камбаната ще удари и за Пътника.