Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Мярнах колата й в светлините на бензиностанция, която задмина. Това бе добър шанс. Тогава настъпих газта до ламарината и след малко почти се изравних с нея. Отпред имаше почти цяла миля права отсечка. Светлините ни сякаш режеха дърветата. Започна баир и изведнъж на билото му се появи насрещно движещ се автомобил, чиито фарове ме заслепиха. Натиснах спирачките, за да мина зад нея, но тя усети намерението ми и също удари спирачки. Така останахме — летящи кола до кола, моята от вътрешната страна на двойното платно. Стъклата на нейното беемве бяха опушени и аз не я виждах. Умирах да зърна лицето й — все щеше да ми подскаже нещо. Дали щеше да разкрие мислите й? Или какво възнамерява да направи? Дали изпитва гняв или тъга за погубения си живот? Живот на садистичен убиец…

Не можех да държа крака си повече на спирачката — щях да се самоубия. Вече виждах тежката решетка на летящия насреща ми пикап и знаех, че направо ще пулверизира предницата на шевролета. Всички тези мисли ми минаха в съзнанието просто за частица от секундата. Толкова ми бе нужно и да ускоря максимално отново, да изненадам и шофьора на пикапа, и самата Модайн.

Вмъкнах се в светкавично скъсяващата се отсечка между предницата на беемвето и летящия отсреща автомобил, който в следващата секунда одра колата отляво и откъсна задната ми броня. Писъкът на клаксона, разяреното лице, свистенето от разминаването и скърцането на измъчен метал, воят на вятъра — всичко това отмина преди да съм успял да мигна. И в същия миг бях пред Модайн, а пътят отпред бе пуст и тъмен.

Опита се да ме задмине, първо отляво, после отдясно, но аз не я пусках. Тогава се зададе затворена за ремонт кръстовидна пресечка, а зад нея аварийна бариера с възглавници за евентуален удар. Пътят свиваше крайно рязко в западна посока. Завъртях волана вляво, натиснах спирачки, задницата ми поднесе към пресечката, предницата препречи по-голямата част от шосето.

Модайн успя да ме заобиколи. Пуснах я — нека върви. В следващия миг обаче налетя на бариерата. Опита се да я избегне, но я удари с дясната си страна. Ударът отхвърли колата и тя полетя към отсрещната страна на пътя. Преобърна се на два пъти, премина през купища боклук и сипеи, заби се поред в две дървета и падна надолу по склона, в пропастта отстрани на пътя. Спря да се свлича някъде по средата му. Удържа я млада брезичка. Корените на дървото почти излязоха от земята, то се изви силно навън, а клоните му допряха по-голямо и помощно дърво по-надолу.

Спрях край бариерата, извън пътя, оставих светлините и затичах по склона към беемвето. Краката не ме държаха особено, пък и бе хлъзгаво, та са наложи със здравата ръка да се хващам за храстите и дръвчетата.

Когато приближих, шофьорската врата се отвори и жената, която трябваше да бъде Адилейд Модайн се измъкна, залитна и падна, стана и се олюля. Фантастично! Как бе оцеляла? На челото й кървеше голяма рана, лицето бе обляно в кръв. Сред дърветата и листата, под мижавата светлина на фаровете, тя ми заприлича на някакво неземно и чудато диво същество, облечено в непривично за хищната си природа облекло, а сега завърнало се в естествената си среда, готово да захвърли разпокъсаните чужди одежди. Бе леко приклекнала, притиснала ръка към ударената си във волана гръд. Когато пристъпих напред, тя с мъка се опита да се изправи.

Въпреки кръвта и болката очите на Айсобел Бартън бяха пълни със злост и омраза. От устата й прокапа кръв, тя опипа нещо с език, от устните й се изплъзна малък ален зъб и тупна в краката й. На лицето й се изписа коварна, притворена гримаса — и сега, в този съдбовен миг, отново се опитваше да измами съдбата и да се измъкне от възмездието.

Злото сякаш бликаше от нея, скверно и старо като света, низост и зложелателство се излъчваха от приведената фигура, с мяра далеч над ограничената свирепина на притиснат в ъгъла хищен звяр. Знаех, че понятия като справедливост, добрина или изкупление са нещо далеч извън нея. Тя се чувстваше добре само в свят на болка и насилие, където убийствата на деца, подлагането им на мъчения и осакатяване са като въздуха и водата за всяко живо същество. Без тях, без приглушените писъци и безпомощните, отчаяни гърчове на жертвите животът й би загубил смисъла си.

Погледна ме и почти се усмихна.

— Гад нещастен! — изсъска тя.

Почудих се за миг дали госпожица Кристи бе успяла да усети или да заподозре нещо преди да намери смъртта си. Каквото и да е било то, не е било достатъчно.