Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Ферера примига няколко пъти.

— Вие ли го убихте?

— Аз.

— Боби е член на нашето семейство. Знаете ли какво означава това?

— А вие знаете ли какво направи синът ви?

Той замълча, отново го заляха мислите за чудовищността на извършеното от Сони. След малко заговори, като с мъка потискаше яростта си. Усетих, че времето ми с него изтича.

— Кой сте вие, че да съдите сина ми? — започна той и премина на „ти“. — Като си загубил детето си, мислиш, че имаш право да бъдеш светец обвинител, а? Покровител на убитите деца, а? Да ти го начукам! На тебе, да! Аз погребах двама синове и сега убих и третия — последния. Ти нямаш право да ме съдиш! Нито мен, нито сина ми!

Вдигна пистолета и го насочи в главата ми. Този път ръката му не трепереше.

— Всичко свърши! Край! — рече гневно.

— Не. Не е свършило! Кой друг също е записан на касетите, а?

Дон Ферера се опули. Споменаването на касетите му подейства като шамар.

— Една жена. Казах на Боби да я намери и също да я очисти.

— А той направи ли го?

— Нали е мъртъв?

— Лентите у вас ли са?

— Край на лентите! Изгорих ги.

Замълча и, изглежда, се осъзна. Припомни си къде се намира, сякаш гневът го отдалечаваше от реалността, от случилото се, от отговорността му за убитите, за сина му, за безкрайния списък от престъпления.

— Разкарай се! Изчезвай! Ако отново те видя, ти си мъртвец!

Този път излязох през предната врата и никой не ми се изпречи на пътя. Фордът бе изчезнал от портите, приведен мъж метеше стъклата. Все едно нищо не се бе случило.

След смъртта на Сюзън и Дженифър сутрините ми са почти едни и същи: събуждам се от чудатите си и объркани сънища с мигновеното усещане, че те са си тук, у дома, съпругата ми спи кротко до мен, а детето — в близката стая, заобиколено от любимите си кукли и други играчки. И за миг те наистина са при мен — всяка утрин, — и аз отново и отново изживявам смъртта им като тежка загуба, с всяко пробуждане, с всеки нов ден, с всяка нова мисъл. И затова изпитвам все една и съща смътна несигурност: дали съм човек, пробуден след нощен кошмар за смъртта на най-близките, или спящ, който се пробужда, за да потъне във вселената на скръбта; сънуващ проклятие и нещастие или излизащ от съня, за да ги преживее наново.

На всичкото отгоре ме мъчи неспирно болезнено съжаление, че никога не съм познавал Сюзън истински; поне не и до смъртта й; че съм обичал сянка и в живота, и в смъртта.

Те и двете са покойници: още една жена, още едно дете, принесени в жертва пред олтара на насилието и разрушението в нашия фалшив свят. Това обаче е непоносима мисъл.

В същото време болея и за една друга жена, и за едно друго дете — момче, които никога не съм познавал приживе, за които не зная почти нищо, а чрез тях страдам и за собствената си съпруга и дъщеря.

Портите на имението на Бартънови са отворени. Или някой е влязъл с намерението да си тръгне бързо, или пък вече си е тръгнал, без да ги затвори.

Спрях на застланата с чакъл алея. Други автомобили наоколо нямаше. Тръгнах към вратата. Вътре светеше — зърнах запалените лампи през прозорците над вратата. Позвъних веднъж, дваж, никой не ми отговори, никой не се показа. Тогава пристъпих към най-близкия прозорец и надникнах.

Вратата на коридора към вътрешността бе открехната. Виждаха се чифт женски крака — единият бос, другият — с полуизхлузена черна обувка. Роклята заметната нагоре — до ханша, останалата част от тялото — невидима. Разбих стъклото с дръжката на пистолета, като очаквах алармата да завие всяка секунда. Но чух само как стъклата иззвънтяха върху килима отвътре.

Пресегнах се, отворих прозореца и се прекачих. Не беше високо. Стаята бе осветена от лампите в коридора. Отворих вратата по-широко. Кръвта забуча в ушите ми, пръстите на ръцете ме засърбяха. Пристъпих в широкия хол и се наведох над женското тяло.

Синкави вени кръстосваха краката нашир и надлъж, плътта на бедрата бе осеяна с трапчинки, мека, отпусната. Лицето бе обезобразено от удари, кичури сивкава коса бяха полепнали тук-там в разкъсаната кожа. Очите бяха отворени, устата — пълна с кръв. Зъбите бяха изпочупени, на няколко места бяха останали само корените. Бе почти неузнаваема. Златната изумрудена огърлица обаче си бе на врата й и тя, заедно с кървавочервения лак на ноктите и обикновената, но доста скъпа рокля на моделиера Де ла Рента трябваше да ми внуши, че трупът е на Айсобел Бартън. Докоснах врата й. Пулс нямаше, не бях и очаквал да има. Но кожата бе все още топла.