Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Сега залитна назад към колата и намери опора в отворената й врата. Ръката й покри входното отверстие на раната.

И пак ми се усмихна.

— Познавам те — рече, като произнасяше думите трудно, защото болката видимо бе силна. — Зная кой си.

Зад нея колата се заклати, дръвчето се преви още по-силно, корените му се подадоха още повече от земята. Голямото беемве се наклони съвсем опасно. Модайн се люлееше като пияна, кръвта потече още по-силно от огнестрелната рана. А в очите й се появи странна светлина, от която кръвта ми застина.

— Кой ти каза?

— Просто зная — рече и пак се усмихна. — Зная също кой уби дъщеря ти и жена ти.

Тръгнах към нея в същия миг. Тя се опита да каже още нещо, но думите й бяха заглушени от скърцането на метала, когато дръвчето накрая поддаде и тежкият автомобил политна надолу заедно с нея. Затъркаля се с тежко бумтене, като прегазваше дръвчета, храсти и всичко останало по пътя, досущ огромен валяк, под който захвърчаха искри от ударите в камъните и скалите. Докато накрая избухна в пламъци. Гледах и си мислех, че това е било предопределено да стане. Така е трябвало.

А когато бензинът се запали, светът на Адилейд Модайн експлодира в жълти пламъци. Те полазиха и по нея, главата й отхвръкна назад, устата й се разтвори широко в няма болка — мина само секунда и тя полетя още по-надолу, безпомощно размахваше ръце в опит да загаси огъня по себе си и изведнъж изчезна като захвърлена в тъмна, бездънна бездна горяща факла. Колата гореше като ритуален погребален огън в дъното на урвата, алени пламъци свистяха, черен дим протегна безплътни ръце нагоре, нагоре към небесата. Гледах от пътя, а жегата пърлеше лицето ми. Малко по-встрани, сред обвитите в мрак дървета пламтеше по-малка клада…

Седях в същата полицейска стая за разпити. Пред същата дървена маса, със същото изрязано на повърхността й сърце. На ръката имах нова превръзка. Бях бръснат — за пръв път от почти петдесет часа. Въпреки сериозните усилия на агент Рос все още не се намирах в затворническа килия. Бяха ме разпитвали продължително и интензивно. Първо Уолтър и друг детектив, после пак Уолтър заедно с шефа на детективския отдел, накрая — Рос и един от неговите хора, но в присъствието на Уолтър, който, изглежда, предпочиташе да е сигурен, че няма да ме пребият до смърт просто от бяс и неудовлетвореност.

Веднъж или дваж ми се стори, че зърнах трагическата физиономия на Луис Купър. Май че се разхождаше неспокойно отвън пред стаята, същински труп, ексхумирал сам себе се с надежда да осъди погребалния агент за някаква обида. Най-вероятно публичният имидж на фондацията бе на път да се срути окончателно.

Казах на ченгетата почти всичко. Разказах им за Шиора, за Хайъмс, за Адилейд Модайн, за Сони Ферера. Не споделих факта, че в този случай бях въвлечен по настояване на Уолтър Коул. Нека сами си запълват останалите в разказа ми дупки. Така де. Пред Рос обясних, че просто съм имал неочаквани просветления и подскоци на въображението. За малко да си глътне вратовръзката. С мъка го удържаха на стола.

Сега бяхме останали само двамата с Уолтър. И две празни кафени чашки.

— Ти ходи ли там? — попитах по едно време, колкото да прекъсна продължителното мълчание.

Той кимна.

— Само за малко. Нямах време.

— Колко са?

— Засега са изровили осем, но продължават да търсят.

Полицията ще продължава да търси. Тя винаги търси и има какво. Ще копаят може би и на други места, за които се досетят или към които сочат уликите — из целия щат, дори и извън него. Защото Адилейд Модайн и Конъл Хайъмс са убивали цели тридесет години. А складът е бил нает само за част от това време. Което значи, че вероятно има и други подобни складове, изоставени мазета, стари гаражи, празни парцели и там сто на сто лежат останките на други деца.

— Откога го подозираш?

Коул помисли, че го питам за нещо друго, може би за един мъртвец в тоалетната на автобусна спирка, защото се стресна и вдигна очи. Нещо се мерна в очите му.

— Какво да подозирам?

— Че някой от Бартън и компания е замесен в изчезването на Бейнс?

Той почти въздъхна успокоено. Почти.

— Който го е отвлякъл, би трябвало да познава къщата, имението, целия терен наоколо.

— Ако предположим, че е бил отвлечен от самата къща, нали? А не на друго място.

— Да, разбира се.

— И ти ме изпрати да разбера това нещо.

— Да, изпратих те.

Чувствах се виновен за смъртта на Катърин Демитър не само защото не бях успял да я намеря жива, а защото може би непряко и неволно бях насочил Модайн и Хайъмс към нея.