Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Всяко живо нещо е тленно. И всичко има край.

Разсъждавах за казаното от Уолтър, за съмненията му спрямо мен; същевременно са замислих и за баща си, а и за наследството, което ми бе предал с кръвта си. За него пазех само откъслечни спомени. Спомням си едър, червендалест мъж, който внася коледно дръвче у дома, а от студа дъхът му излиза от устата досущ като от парния котел на стар влак. Помня също, че веднъж влязох неочаквано в кухнята, а той милваше майка ми. Спомням си, че и двамата се разсмяха от неудобство и смущение. Спомням си, че ми четеше вечер преди да заспя, а дебелите му пръсти следваха думите по страницата. Така добре бях запомнил тези приказки, а и местата, където се намираха ключовите думи. Помня и смъртта му.

Униформата му винаги бе чиста и прясно изгладена, пистолетът му — винаги почистен, смазан, блестящ. Харесваше му да бъде полицай, или на мен така ми се струваше. Съвсем не зная какво го подбуди да направи онова нещо. Може би Уолтър Коул е научил някои факти за онова време и си ги е припомнил, когато е зърнал труповете на мъртвите деца. Може би и аз подсъзнателно съм изпитал нещо подобно. Може би и аз съм като баща си…

Ясно е едно: нещо в него бе умряло, а след това, изглежда, е виждал света само в мрачни тонове. Прекалено дълго бе гледал Смъртта и нейните продукти, както се бе изразил Коул. И вероятно сам се бе превърнал в нейно отражение.

В онзи случай го повикали по телефона. Чисто рутинна задача. Две хлапета се будалкали с някаква кола посред нощ на някакво пусто място. Натискали клаксона, святкали и гасели фаровете. Баща ми отишъл и познал едно от местните момчета — криминално проявено, но съвсем на дребно. Все пак било на път да се развие и като по-сериозен престъпник. Било с гаджето си, момиче от средно семейство, което явно обичало рисковите ситуации, а, изглежда, изпитвало удоволствие и от сексуалните отсенки на подобна игра с огъня.

Баща ми не запомнил с какви имена го наричало момчето в опит да впечатли дамата си. Но си разменили неприятни думи и мога да си представя как гласът на баща ми загубил добродушния си тон, станал строг, били изречени и предупреждения. Може би и закани. Момчето посягало на шега към вътрешния джоб на сакото, уж че вади пищов — вероятно се е забавлявало от ефекта на жестовете си върху нервите на едрия полицай. А го е стимулирал и кръшният смях на приятелката му.

Тогава баща ми извадил пистолета и смехът секнал. Представям си как момчето изтрезняло, вдигнало високо ръце и заобяснявало, че всичко е на майтап, че въобще не носи оръжие, че само се шегува, че съжалява. Баща ми го застрелял в лицето, цялата кола била изпръскана с кръв, прозорците, лицето на момичето на съседната седалка. Мисля си, че не е имало време дори и да изпищи. Защото баща ми застрелял и него.

Онези от отдела „Вътрешни дела“ пристигнали тъкмо когато се събличал пред шкафчето си. Налетели и му нахлузили белезниците пред колегите му. Трябвало да се даде пример. Никой не се намесил. По онова време всички вече знаели или си мислели, че знаят.

Всичко си признал баща ми, но не могъл да го обясни. Защо постъпил така? Само вдигал рамене, когато го питали. Взели му пистолета, значката. Вторият пистолет, резервният, този, който притежавам аз днес, бил останал в спалнята. После го доведоха у дома да си вземе дрехи и да говори с мама. Когато влезе при нас, изглеждаше като замаян и нищо не можа да ни каже. Двамината от „Вътрешни дела“ седяха в полицейския автомобил отвън и пушеха, а аз ги гледах от прозорчето на моята спалня. Мисля си, че още тогава са знаели как ще постъпи той. Когато изстрелът изтрещя, те дори не изтичаха от колата. Изчакаха спокойно ехото да заглъхне по околните хълмове в студения нощен въздух. И после бавно, невъзмутимо хвърлиха фасовете и тръгнаха към къщата.

А аз съм син на баща си. С всичките последствия, които това може да носи.

Вратата се отвори и влезе Рейчъл Улф. Бе облечена неофициално — сини джинси, леки обувки и черно спортно горнище с качулка. Приличаше на анцуг, но бе продукт на Калвин Клайн. Косата й бе разпусната, покриваше ушите и падаше по раменете. По носа имаше лунички, също и на врата.

Седна срещу мен и ме погледна особено, но със загриженост и симпатия.

— Научих за смъртта на Катърин Демитър. Съжалявам.

Кимнах и си спомних тялото на Катърин в мазето и как изглеждаше то. Не бяха приятни тези спомени.

— Как се чувствате? — попита ме тя. В гласа й прозвуча любопитство, но и загриженост.