Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Не зная как се чувствам.

— Съжалявате ли, че сте убили Адилейд Модайн?

— Тя го предизвика. Не ми даде избор, просто нямаше как да постъпя по друг начин.

Чувствах се претръпнал. И относно нейната смърт, и тази на адвоката, някак си притъпена бе и фигурата на Боби Шиора, леко повдигнат на пръсти, а дългият нож прониква в тила му. Именно това претръпване ме плашеше, както и усещането за нещо мъртво вътре в мен самия. Май трябваше да се изплаша доста по-сериозно, но имаше и нещо друго, а именно дълбоката болка за загубения живот на десетки невинни деца. За онези, чиито трупове тепърва щяха да бъдат изровени.

Улф ме докосна по ръката. Странно, мимолетно възприятие, в което усетих, или си представих, че усещам, нещо повече от професионален жест и разбиране. А може би то предизвика у мен някаква надежда? Сграбчих ръката й здраво между двете си длани и затворих очи. Днес мисля, че то е било нещо като първата ми стъпка към завръщането в нормалния човешки свят. Нещо като опит да си възвърна мястото в него. След всичко случило се през последните два-три дни копнеех да докосна, та дори и за секунда, нещо положително, да се опитам да разбудя нещо добро в самия себе си.

— Не успях да спася Катърин Демитър — рекох след малко. — Опитах се… и може би нещо се получи в резултат на този ми опит. Все още смятам да открия човека, който уби Сюзън и Дженифър.

Тя бавно поклати глава и не отмести очи от моите.

— Сигурна бях, че ще кажете това.

Рейчъл излезе, телефонът иззвъня.

— Да, моля?

— Гусин Паркър? — женски глас.

— На телефона е Чарли Паркър.

— Името ми е Флорънс Агиляр, гусин Паркър. Моята майка е Мари Агиляр. Леля Агиляр. Идвахте ни на гости.

— Да, спомням си. С какво мога да ви помогна, Флорънс?

Отново почувствах, че стомахът ми се свива, но този път бе в резултат на предчувствие. Или надежда, че леля Мари може би е открила нещо, някакъв факт, който да помогне за установяването на самоличността на онова момиче. Чиято фигура витаеше в сънищата и на двама ни.

Някъде отзад долиташе музиката на джаз пиано, а и женски и мъжки смях, чувствени, плътни като гъст сироп.

— Цял следобед ви търся. Опитвам се да ви намеря, да. Мама нареди да ви намеря. Каза, че трябва да додете тук.

Долавях нещо в гласа й, нещо, което имаше особено звучене и сякаш замъгляваше словата, които се сипеха от устата й в скоропоговорка. СТРАХ! Да, именно страх. Той се закачваше за думите й и сякаш ги скриваше зад пелена от мъгла.

— Гусин Паркър, тя каза, че трябва да додете, на всяка цена. И на никого да не казвате, че идвате. На никого, гусин Паркър!

— Защо, Флорънс? Не разбирам? Какво става?

— Аз не зная! — отвърна ми тя и се разплака. Гласът й затрептя от риданията. След малко започна отново същата си песен:

— Каза да додете на всяка цена. Трябва да додете ВЕДНАГА! СЕГА!

Опита се да се овладее и донякъде успя. Пое дъх и продължи:

— Гусин Паркър, тя рече да предам още, че Пътника идва!

За този разговор не казах никому. Излязох от стаята за разпити, прибрах си пистолета от дежурния, измъкнах се на улицата и взех такси за у дома. Там разглобих смит и уесъна и разхвърлих частите измежду багажа, който набързо събрах в пътнически сак. По-големите набутах на мястото на батериите в мощния фенер, който носех навсякъде. По телефона направих резервация за билет първа класа до летище Моасан. Оказа се, че уцелих последното място на тазвечерния полет за Луизиана. Явих се няколко минути преди полета, пробутах си сака в общата олелия и се качих. Машината бе пълна, половината от пътниците бяха туристи — явно хора без въображение; за да се спасят от душната нюйоркска жега, необяснимо защо отиваха в Ню Орлиънс. Стюардесите раздадоха кифли с шунка, чипс и стафиди, поставени в найлонови торбички, с каквито децата ходят на посещение в зоологическата градина.

Бяхме набрали височина вече, под нас имаше само мрак, когато почувствах налягането в носа. То растеше все повече и повече, ставаше нетърпимо. Тъкмо посягах към салфетката и първите няколко капки кръв паднаха върху нея. Но после налягането се превърна в болка, жестока, зверска болка, която премина в главата ми и ме принуди да се извивам и да се мятам, удряйки силно гърба си в облегалката.

Съседът, бизнесмен с лаптоп, на когото бяха направили забележка да не използва компютъра, докато самолетът излита, ме изгледа изненадано, а след малко и в уплаха, когато зърна кръвта да изхвърча като фонтан от носа ми, да се разпръсква наоколо. Забелязах, че изпадна в паника и потърси копчето за повикване на стюардесата. Намери го и започна да го натиска като луд. В същия миг някой сякаш тласна главата ми назад, а нагоре бликна силна струя кръв, обля ме целия, заля предната седалка, а ръцете ми неистово се разтрепериха.