В 6,55 на паркинга спря черен силверадо с прозорци от тъмно стъкло. Двайсет минути по-късно Карън Емъри се появи в къса черна рокля и обувки на висок ток, с коса, пусната свободно по раменете, и свеж грим на лицето. Качи се в шевролета и той потегли наляво по шосе 1, отправяйки се на север. Следвах го неотлъчно чак до южен Портланд, където той свърна в „Бийл Стрийт Барбекю“ на Бродуей.
Карън слезе първа, следвана от Джоуел Тобаяс. Той бе поне с трийсет сантиметра по-висок от приятелката си, тъмната му коса, въздълга и вече леко прошарена, бе сресана назад над ушите и настрани от челото. Носеше дънки и синя дънкова риза. Ако по него имаше някаква тлъстина, тя бе добре прикрита. Вървеше с леко накуцване, като разчиташе повече на десния крак, и държеше лявата си ръка пъхната в предния джоб на дънките.
Дадох им няколко минути, после ги последвах вътре. Бяха се настанили на една от масите близо до вратата, затова седнах на бара и си поръчах бутилка безалкохолна бира и пържени картофи, като се разположих така, че да мога да гледам телевизора и масата, заета от Тобаяс и Карън. Те като че ли си прекарваха добре. Взеха си две маргарити и бира за по-нататък и си поделиха плато с мезета. Имаше много усмивки и смях, главно от страна на Карън, но Тобаяс изглеждаше някак напрегнат или пък може би мнението на Бенет Пачет ме караше да го възприемам така. Опитах да се абстрахирам от всичко, което бе казал той, и да ги възприемам само като интересна непозната двойка в ресторант. Не, смехът на Карън и сега ми звучеше пресилено, впечатление, което се потвърди, когато Тобаяс тръгна към тоалетната и докато погледът на Карън го следваше, усмивката й постепенно помръкна и отстъпи място на изражение, което бе в еднаква степен загрижено и тревожно.
Тъкмо си бях поръчал още една бира, която не възнамерявах да пия, когато Джоуел Тобаяс се появи до лакътя ми. Не реагирах, когато той се провря до бара и помоли бармана за сметката, защото сервитьорката, изглежда, била заета другаде. Обърна се към мен, усмихна се, каза „Извинете ме, господине“ и се върна при приятелката си. Докато се отдалечаваше, успях да зърна лявата му ръка: липсваха два пръста и кожата бе покрита с белези. След една-две минути келнерката пристигна, взе оставената на бара сметка и по нареждане на бармана я занесе на масата им. След малко те вече бяха платили и си тръгнаха.
Не ги последвах. Достатъчно бе, че ги бях наблюдавал заедно, а и появата на Тобаяс до мен ме бе поизнервила. Не го бях видял да се връща от тоалетната, което означаваше, че трябва да бе излязъл навън през страничната врата и да се бе върнал през предната. Може да бе изпушил една цигара, докато беше навън, но в такъв случай трябва да бе точно от онези пушачи, които дръпват само по два пъти. Навярно бе просто съвпадение, ала нямах никакво намерение да потвърждавам евентуалните му подозрения относно присъствието си тук, като се втурна към паркинга и потегля след тях със свистящи гуми. Допих повечето от бирата, която не бях искал да пия, погледах още малко телевизионната игра, след това платих и си тръгнах от бара. Паркингът бе почти пуст, черният силверадо отдавна си беше заминал. Нямаше десет часа и небето още светлееше. Навлязох в Портланд, за да мина покрай къщата на Джоуел Тобаяс. Тя беше малка, добре поддържана двуетажна постройка. Джипът бе паркиран на алеята, но камиона го нямаше никъде. Както се виждаше през отчасти спуснатите завеси, в една от стаите на горния етаж светеше лампа, но докато гледах натам, тя бе изгасена и къщата потъна в пълен мрак.
Почаках още минута-две, гледах къщата и си мислех за изражението на Карън Емъри и как Тобаяс се бе появил до мен, после поех обратно към Скарбъро и собствения си тих дом. Някога в него бе имало жена и дете, и куче, но сега те живееха във Върмонт. Посещавах дъщеря си Сам веднъж или два пъти месечно и понякога тя идваше и дори оставаше да преспи тук, ако майка й, Рейчъл, имаше работа в Бостън. Рейчъл се срещаше с друг мъж, поради което се чувствах неловко да я посещавам без предупреждение и понякога й се сърдех заради това. Но и сам стоях настрани от тях, защото не исках да им се случи нещо неприятно, а мен неприятностите непрекъснато ме следваха по петите.
Навремето тяхното място беше заето от сенките на други жена и дете — които вече не виждах, но въпреки всичко усещах като упорита миризма на цветя, изхвърлени едва когато листенцата им са започнали да се ронят. Те вече не бяха източник на тревога. Отнети ми бяха от убиец, мъж, чийто живот бях отнел на свой ред и бях позволил след това чувството за вина и гневът да ги превърнат във враждебно, отмъстително присъствие. Но това беше преди. Сега усещането за присъствието им ме успокояваше, защото знаех, че те ще имат определена роля във всичко, което ми предстои.
Читать дальше