Джон Коннолли - Шепнещите

Войната е митично събитие… Къде другаде

в човешкия опит, ако не във вихъра на сражението…

се виждаме пренесени в митични условия

и сред съвсем истински богове?

Багдад

16 април 2003 г.

Д-р Ал-Даини бе този, който намери момичето, забравено в дългия централен коридор. Заровено бе под натрошени стъкла и парчета от керамични съдове, захвърлени дрехи, отломки от мебели и стари вестници, използвани за опаковка. Прахолякът, боклуците и тъмнината го правеха почти невидимо, но д-р Ал-Даини десетилетия наред бе ровил из пясъците и камънаците за момичета като него и го забеляза, докато друг навярно просто би го отминал.

Открита беше само главата — сините очи отворени, по устните избледнели червени петна. Коленичи до него и поразчисти боклуците. Отвън долитаха викове и грохот на танкове, които сменят позицията си. Внезапно коридорът беше залят от ярка светлина, появиха се въоръжени мъже, които крещяха и раздаваха заповеди, но те идваха твърде късно. Други като тях бяха стояли и гледали, докато това се бе случвало, защото момичето не бе част от приоритетите им. Тях не ги бе грижа, но д-р Ал-Даини държеше на него. Веднага го беше разпознал, защото то бе едно от любимите му. Красотата му го беше пленила от мига, в който го зърна, и през следващите години не минаваше ден, без да прекара няколко спокойни минути с него, да го поздрави или просто да отвърне на усмивката му с усмивка.

Помисли си, че може би още има шанс то да бъде спасено, но докато отместваше внимателно камъните и парчетата дърво, разбра, че вече не може да стори много за него. Тялото му беше раздробено, натрошено на парчета — осквернителен акт, който му бе непонятен. Не беше случайност, направено беше умишлено: на пода се виждаха отпечатъци от подметките на войнишките обувки, които бяха тъпкали краката и ръцете, докато не ги бяха натрошили на късчета, малко по-едри от пясъка и прахта, в които лежаха сега. Все пак главата някак си бе избегнала най-страшното и д-р Ал-Даини не можеше да реши дали от това стореното изглежда по-малко или повече ужасяващо.

— О, малката ми — прошепна, като помилва нежно бузата на момичето, първото му докосване за петнайсет години. — Какво са ти сторили? Какво са причинили на всички ни?

Трябваше да остане. Не биваше да го изоставя, не биваше да изоставя нищо тук, но федаините се сражаваха с американците край Министерството на информацията, грохотът от оръдейните изстрели и експлозиите долиташе до ушите им, докато трупаха торби с пясък пред фризовете и увиваха статуите в пореста гума, благодарни, че преди началото на инвазията бяха успели да преместят поне част от съкровищата на сигурно място. След това бойните действия се разшириха до телевизионната станция, на по-малко от километър от тях, и до автогарата в другия край на комплекса, идвайки все по-близо. Той настояваше да останат, понеже беше складирал запаси от храна и вода в мазето, но мнозина от останалите бяха на мнение, че рисковете са прекалено големи. С изключение на един, всички охранители бяха захвърлили оръжията и униформите си и бяха избягали, а в градината на музея вече имаше облечени в черно стрелци. Затова заключиха предната врата, излязоха през задната и избягаха оттатък реката, на източната страна, където останаха да чакат прекратяването на боевете в къщата на свой колега.

Но боевете не стихваха. Когато опитаха да минат по моста в Медицинския град, бяха върнати, така че отново отидоха в дома на своя колега и продължиха да пият кафе и да чакат. Може би бяха загубили твърде много време да обсъждат отново и отново дали е разумно да напуснат едно безопасно засега място, но нима имаха избор? И все пак не можеше да си прости. Беше оставил момичето на техния произвол.

И сега плачеше — не от праха и от мръсотията, а от гняв, от болка и скръб. Не спря дори когато обутите във войнишки обувки крака наближиха и един от войниците насочи лъч на фенерче в лицето му. Зад него имаше други, с готови за стрелба оръжия.

— Господине, кой сте вие? — попита войникът.

Д-р Ал-Даини не отговори. Не бе в състояние. Цялото му внимание беше съсредоточено в очите на натрошеното момиче.

— Господине, говорите ли английски? Ще ви попитам още веднъж: кой сте вие?