Джон Коннолли - Шепнещите

Д-р Ал-Даини долови нервност в гласа на войника, но също така и скрито високомерие, присъщото на завоевателя чувство за превъзходство над победения. Въздъхна и вдигна поглед.

— Казвам се доктор Муфид Ал-Муфид Ал-Даини — каза той — и съм заместник-куратор на римските антични предмети в този музей. — После се поправи: — Бях заместник-куратор на римските антични предмети, защото музеят вече не съществува. Останали са само фрагменти. Вие допуснахте това да се случи. Стояхте и гледахте как се случва…

Но говореше не толкова на тях, колкото на себе си и думите ставаха на пепел в устата му. Служителите бяха напуснали музея във вторник. В събота научиха, че музеят е бил разграбен, и започнаха да се връщат, за да опитат да оценят щетите и да предотвратят нови посегателства. Някой каза, че разграбването е започнало още в четвъртък, когато пред оградата на музея са се събрали стотици хора. В продължение на два дни те са били оставени да тършуват на воля. Вече се носеха слухове, че са били намесени вътрешни хора, някои от самите охранители на музея, които са се насочили към най-ценните артефакти. Крадците бяха отмъкнали всичко, което можеше да се носи, и бяха опитали да унищожат онова, което не бяха успели да вземат.

Д-р Ал-Даини заедно с няколко свои колеги отиде в щаба на морската пехота и помоли за съдействие при охраняването на сградата, защото се опасяваше, че грабителите ще дойдат отново, а танковете на американската армия, разположени на пресечката само на петдесет метра от музея, отказваха да им се притекат на помощ, позовавайки се на заповедите. По-късно американците обещаха да изпратят охрана, но тя пристигаше едва днес, в сряда. Д-р Ал-Даини бе дошъл малко преди тях, защото беше един от хората, на които бе отредена ролята да поддържат връзка с военните и с медиите и предишните дни беше зает да тича нагоре-надолу по военната йерархическа стълбица и да осигурява контакти на журналистите.

Внимателно вдигна главата на натрошеното момиче, младо и древно, с все още запазен цвят на косата, устните и очите след близо четири хилядолетия.

— Вижте — каза, все още разплакан, — вижте какво са й сторили.

Войниците се взряха за миг в този възрастен мъж, покрит с прах, с куха глава в ръцете, после продължиха нататък, за да поемат охраната в ограбените зали на Иракския национален музей. Бяха млади мъже и тази операция се провеждаше заради бъдещето, а не заради миналото. Никой не бе изгубил живота си, не и тук. Тези неща се случваха.

Водеше се война в края на краищата.

Д-р Ал-Даини проследи с поглед войниците. Огледа се и видя напръскан с боя парцал, захвърлен край съборена витрина. Разгледа го, стори му се относително чист, така че сложи главата на момичето върху него, уви я внимателно в плата и върза на възел четирите ъгъла, за да я носи по-лесно. Изправи се уморено, хванал главата в лявата си ръка, като палач, който носи на своя владетел доказателство за свършеното от секирата му; изражението на момичето бе толкова живо, а той беше така потресен и объркан, че нямаше да се изненада, ако прерязаният врат бе започнал да кърви през плата и да ръси по прашния под червени капки, подобни на листенца от цвете. Навсякъде около него имаше следи, напомнящи за онова, което беше преди, липси като отворени рани. Бижутата бяха свалени от скелетите, костите бяха разпръснати. Статуите бяха обезглавени, за да могат най-забележителните им части по-лесно да бъдат отнесени. Интересно, че бяха пропуснали изящната глава на момичето — или пък онзи, който го бе натрошил, се беше задоволил с унищожаването на тялото, стигнало му е да лиши света от мъничко красота.

Мащабите на разрухата бяха потресаващи. Вазата от Урук, шедьовър на шумерското изкуство от около 3500 години преди Христа и най-старият ритуален съд от дялан камък в света, беше изчезнала, отрязана от основата си. Красива лира с глава на бик беше нацепена на трески, за да обелят златото от нея. Липсваше пиедесталът от Басетки. Липсваше статуята на Ентема. Липсваше маската от Урук, първата натуралистична скулптура на човешко лице. Мъжът обикаляше зала след зала, като заместваше откраднатите предмети с видения, с техните духове — тук печат от слонова кост, там корона със скъпоценни камъни — така че картината от миналото покриваше разрухата в настоящето. Дори сега, когато още бе като вцепенен от мащабите на нанесените щети, д-р Ал-Даини вече каталогизираше колекцията в ума си, опитваше се да си припомни възрастта и произхода на всяка скъпоценна реликва, в случай че когато се заемат с невъзможната на пръв поглед задача да установят какво е откраднато, архивите на музея вече няма да са на тяхно разположение.