Джон Коннолли - Шепнещите

Двамата заедно започнаха да претърсват незаключените помещения в мазето, доколкото беше възможно, и когато Пачет беше повикан обратно от командира на взвода, д-р Ал-Даини продължи обиколката сам целия ден и през част от нощта, но от оловното сандъче нямаше и следа.

Ако човек иска да скрие нещо особено ценно, добър начин да стори това е, като го огради с предмети без стойност. Още по-добре е да го увие в най-жалки парцали и да го замаскира така добре, че да остане незабелязано дори когато е на най-видно място. Дори може да бъде каталогизирано като нещо, което не е: в случая като оловно сандъче, персийско, шестнайсети век, съдържащо по-малка запечатана кутия, която не се отличава с нищо, видимо направена от боядисано в червено желязо. Датировка: неизвестна. Произход: неизвестен. Стойност: минимална.

Съдържание: никакво.

Все лъжи, особено последното, защото ако човек стигнеше достатъчно близо до кутията в друга кутия, можеше като нищо да си помисли, че вътре в нея нещо говори.

Не, не говори.

Шепти.

Кейп Елизабет, Мейн,

май 2009 г.

Кучката чу, че я викат, и тръгна предпазливо нагоре по стълбите. Спала бе на едното легло, а знаеше, че това не е позволено. Вслуша се, но не долови в гласа нищо, което да подсказва, че може да има неприятности. Повикаха я отново и щом чу подрънкването на синджира, тя започна да взема стъпалата по две наведнъж и когато стигна до площадката горе, едва се държеше на краката си от възбуда.

Деймиън Пачет я успокои, вдигайки пръст, след което закачи синджира за нашийника. Въпреки че навън беше топло, той бе облечен в зелено войнишко яке. Кучката започна да души единия от джобовете, усетила позната миризма, но Деймиън я прогони. Баща му беше оттатък в закусвалнята и в къщата цареше тишина. Слънцето клонеше към залез и когато поведе кучката през гората надолу към морето, светлината започна да се променя. Небето зад него се обагри в кървавочервено и златно.

Кучката хапеше синджира, непривикнала да я ограничават така. На разходките обикновено я пускаше да тича свободно и сега показваше недоволството си, като се дърпаше силно. Не й позволяваше да спира дори за да души различните миризми и когато тя се опита да се изпикае, той я повлече след себе си, предизвиквайки възмутен лай. На брезата наблизо имаше свърталище на белоглави стършели, сиво гнездо, сега тихо, но денем представляващо жужащо кълбо от агресия. В началото на седмицата кучето бе ужилено, когато отиде да изследва мястото, където насекомо с жълто коремче бе обелило кората на дървото, за да се храни, оставяйки полезен извор на сладост на насекоми, птички и катерици. Когато наближиха брезата, кучето заскимтя, искаше му се да заобиколи отдалеч източника на болката, но Пачет го успокои, като го погали, и смени посоката, позволявайки му да се отдалечи от злополучното място.

Като малък Деймиън бе очарован от пчелите, осите и стършелите. Този рояк се образуваше през пролетта, когато царицата се събуждаше от продължилия няколко месеца сън, след като се е съешила предишната есен, и започваше да смесва дървесни влакна със слюнка, за да направи стълб от хартиена каша, към който постепенно добавяше шестоъгълните килийки за своите малки: първо женските от оплодените яйца, после мъжките от девствените. Проследил бе всяка фаза от развитието му, точно както правеше, когато беше малко момче. Винаги му се струваше най-интересен аспектът на женското ръководство, защото бе роден в старомодно семейство, където мъжът взема решенията, или поне така си мислеше, докато не поотрасна и не започна да забелязва безкрайно фините похвати, с които майка му, баба му и разните лели и братовчедки манипулират мъжете, за да постигат желания резултат. Тук, в това сиво гнездо, царицата можеше да упражнява своята власт по-открито, като създава рояка и неговите пазачи, храни и бива хранена, дори топли малките със собствените си трепвания, с топлия въздух, който създава, докато тялото й се хваща в капана на изгражданата от нея самата килия с формата на камбана.

Обърна се да погледне още веднъж гнездото, почти невидимо сред листата, сякаш не му се искаше да се раздели с него. Зорките му очи откриваха паяжини, мравуняци, зелена гъсеница, катереща се по растение с червен корен, и всяка твар го разколебаваше, всяка картина сякаш се запечатваше в паметта му.

Когато спря, вече се усещаше дъхът на морето. Ако имаше кой да го види, веднага щеше да разбере, че плаче. Лицето му бе изкривено и раменете му конвулсивно потръпваха в ритъм с хлиповете. Огледа се наляво и надясно, сякаш очакваше да зърне как някой се движи между дърветата, но се чуваха само птичи песни и шумът от разбиващите се вълни. Кучката се казваше Санди. Беше мелез, но приличаше повече на ретривър, отколкото на която и да било друга порода. Сега беше на десет години и бе куче колкото на Деймиън, толкова и на баща му, и въпреки дългото отсъствие на сина обичаше еднакво и двамата, както и те го обичаха. То не разбираше държането на по-младия си стопанин, защото той обикновено бе дори по-отстъпчив от баща си. Колебливо размаха опашка, когато Деймиън клекна до него и върза синджира му за млада фиданка. После се изправи и извади револвера от джоба си. Беше специална партида трийсет и осми калибър, „Смит & Уесън“ модел 10. Купил го бе от дилър, който твърдеше, че му го е продал закъсал ветеран от Виетнам, но впоследствие Деймиън беше разбрал, че човекът го е продал, за да задоволи зависимостта си от кокаина, която накрая го бе вкарала в гроба.