Джон Коннолли - Шепнещите

Клифи Андреас хванал Сали Кливър за яката и я извлякъл през задната врата, а мъжете на бара седели и слушали, докато я блъскал в земята. Когато влязъл отново, ръцете му били окървавени и с разранени кокалчета, а лицето — покрито с кървави пръски. Ърл Ханли му сипал още едно и излязъл да види Сали. Тя вече се давела в собствената си кръв и умряла в задния двор, преди линейката да стигне до нея.

И това е всичко за „Блу Мун“ и за Клифи Андреас. Лепнаха му десет до петнайсет години в Томастън, излежа осем и после беше убит, по-малко от два месеца след като го освободиха, от неизвестен извършител, който откраднал часовника му, оставил портфейла му недокоснат и после изхвърлил часовника в близка канавка. Шушукаше се, че семейство Кливър имали дълга памет.

Сега пък Фостър Джандро беше намерил смъртта си само на метри от мястото, където се бе задушила Сали Кливър, и пепелищата на „Блу Мун“ бяха разровени още веднъж. На щатската полиция никак не й се нравеше да губи моторизирани полицаи, не й се харесваше още през 1924 г., когато Емъри Гуч загина в Матауамкийг при злополука с мотоциклет; нито през 1964 г., когато Чарли Блак стана първият представител на моторизирания отряд, убит с огнестрелно оръжие по време на банков обир в Саут Берик. Обаче около убийството на Джандро имаше нещо съмнително. Във вестника може и да пишеше, че няма следи, но слуховете говореха друго. До колата му били намерени флакони от крек; парчета от същото стъкло били открити и на пода до краката му. В кръвта му нямало дрога, но в полицията били разтревожени, че Джандро може да е бил дилър, а това щеше да е неприятно за всички.

Постепенно закусвалнята започна да се изпразва, но аз продължавах да си седя на мястото, докато се озовах сам на бара. Кайл ме остави на мислите ми, но преди да започне с разчистването, се погрижи чашата ми да бъде напълнена. Последните редовни посетители, повечето възрастни хора, за които седмицата не бе същата без едно-две посещения в „Палис“, платиха сметките си и тръгнаха.

Аз никога не съм имал офис. Никога не ми е бил нужен, а дори и да съм можел да му намеря някакво приложение, то навярно не би оправдало разноските дори при приемлив наем в Портланд или Скарбъро. Само шепа клиенти се бяха оплаквали от това, а в случаите, които изискваха усамотяване и дискретност, молех някого за услуга и нужното помещение ми бе предоставяно. Понякога използвах офиса на моя адвокат във Фрийпорт, но за някои хора идеята да влязат в адвокатска кантора бе почти толкова неприятна, колкото и самата мисъл за адвокатското съсловие като цяло, и бях установил, че повечето от хората, които идваха за помощ при мен, предпочитаха по-неофициални контакти. Обикновено аз ги посещавах и говорех с тях в домовете им, но понякога ресторантчетата като „Палис“, празни и дискретни, вършеха същата работа. В тези случаи мястото на срещата се избираше от евентуалния клиент, не от мен, и аз нямах нищо против това.

Малко след пладне вратата на „Палис“ се отвори и вътре влезе мъж към средата на шейсетте. На вид човекът бе образец на типичен възрастен янки: шапка с козирка на главата, поръчано по каталог яке над огладена риза, чисти дънки и работни обувки. Беше тънък като опъната жица, лицето му бе обветрено и набраздено от бръчки, зад изненадващо модерните очила в метални рамки проблясваха светлокестеняви очи. Той поздрави Кайл по име, после свали шапката и се поклони леко на Тара, дъщерята на Кайл, която разчистваше зад барплота, а тя се усмихна и също го поздрави.

— Радвам се да ви видя, господин Пачет — каза Тара. — Отдавна не сте идвали. — В гласа й имаше нежност, в очите й — светлина, и това казваше всичко, което трябваше да се каже за неотдавнашното нещастие, сполетяло новодошлия.

Кайл се подаде от прозореца за сервиране между кухнята и бара.

— Идваш да хапнеш истинска храна ли, Бенет? — каза той. — Като те гледам, май имаш нужда да се поохраниш.

Бенет Пачет се засмя и размаха дясната си ръка, сякаш думите на Кайл бяха бръмчащи около главата му насекоми, после седна до мен. Той бе собственик на закусвалнята „Даунс Дайнър“ до хиподрума на хълмовете край Скарбъро на шосе 1 от над четирийсет години. Преди него я беше държал баща му, отворил я бе малко след завръщането си от служба в Европа. По стените на ресторантчето все още имаше снимки на Пачет-старши, някои от тях от времето на военната му служба: сержант, заобиколен от по-млади мъже, които го гледат с уважение. Той беше починал още преди да навърши петдесет години и после бизнесът бе поет от сина му. Бенет вече беше живял по-дълго от своя баща, също както съдбата, изглежда, бе отредила и на мен да живея по-дълго от моя.