Джон Коннолли - Шепнещите

Той прие предложената от Тара чаша кафе, съблече якето си и го окачи до старата газова печка. Тара се оттегли дискретно да помага на баща си в кухнята, за да останем с Бенет сами.

— Здравей, Чарли — каза той и ми подаде ръка.

— Как сте, господин Пачет? — попитах аз. Беше ми неудобно да му говоря на „вие“, това ме караше да се чувствам като десетгодишен, но с мъже като него предпочитах те сами да предложат да се обръщам към тях малко по-фамилиарно. Знаех, че целият му персонал го нарича „господин Пачет“. Някои от тях може би го чувстваха като баща, но той им бе шеф и те се отнасяха към него с нужното уважение.

— Можеш да ме наричаш Бенет, синко. Колкото по-малко официалности, толкова по-добре. Не мисля, че някога досега съм говорил с частен детектив освен с теб, и то само когато си се хранил в моето заведение. Виждал съм ги само по телевизията и във филмите. И да ти кажа право, малко ме безпокои твоята репутация.

Той се взря в мен и видях как погледът му се задържа за миг на белега отзад на врата ми. Там миналата година ме беше одраскал куршум, достатъчно надълбоко, за да остави трайна следа. Напоследък май бях натрупал доста такива дамги. Когато умра, може да ме сложат в музейна витрина за назидание на другите, които биха се изкушили да поемат по пътя на побоите, огнестрелните рани и екзекуциите на електрическия стол. Но пък може просто да не бях имал късмет. Или пък да бях имал. Въпрос на гледна точка.

— Не вярвай на всичко, което чуваш — казах аз.

— Не вярвам, но ти все пак ме тревожиш.

Повдигнах рамене. На лицето му имаше хитра усмивка.

— Но няма смисъл да го увъртаме — продължи той. — Искам да ти благодаря, че отдели време да се срещнеш с мен. Вероятно си зает човек.

Не бях, но беше мило от негова страна да го каже. Откакто ми върнаха лиценза по-рано тази година, което беше последвано от известни недоразумения с щатската полиция в Мейн, нещата сякаш бяха в застой. Вършех по малко застрахователна работа, винаги скучна и в повечето случаи неизискваща нищо по-уморително от това да седиш в колата и да прелистваш книга, докато чакаш някой тарикат с предполагаеми увреждания, получени на работното място, да започне да вдига тежки камъни в двора си. Но при това състояние на икономиката застрахователна работа не се намираше лесно. Повечето частни детективи в щата се бореха да оцелеят и бяха принудени да приемат всяка работа, която им се предложи. Включително и такава, след приключване на която ти се иска да се изкъпеш в белина. В продължение на една седмица следих мъж на име Хари Милнър, докато обслужваше три отделни жени в различни мотели и апартаменти, като по същото време ходеше редовно на работа и водеше децата си на бейзболни тренировки. Жена му подозираше, че има любовница, но, естествено, беше малко шокирана да научи, че поддържа такива широки сексуални контакти, които обикновено се асоциират с френските фарсове. Умението му да разпределя времето си обаче бе почти достойно за възхищение, както и енергията му. Милнър бе само две години по-възрастен от мен, но ако аз бях опитал да задоволявам по четири жени всяка седмица, бих си докарал инфаркт, вероятно докато се кисна във вана с лед, за да ми спаднат отоците. Обаче това бе най-добре платената работа, която бях имал от доста време. Бях започнал да работя отново по няколко дни в месеца и като барман в „Голямата изчезнала мечка“ на „Форест Авеню“, не на последно място и за да запълвам времето си.

— Не съм толкова зает, колкото може би ти се струва — отвърнах.

— Тогава, предполагам, ще имаш време да ме изслушаш.

Кимнах.

— Преди да минем нататък, искам само да кажа, че съжалявам за смъртта на Деймиън.

Не познавах Деймиън Пачет по-добре, отколкото познавах баща му, и не си бях направил труда да отида на погребението. Вестниците бяха проявили дискретност, но всички знаеха как е умрял. „Войната е виновна“, шушукаха хората. Той се беше самоубил само формално. Ирак го беше довършил.

Лицето на Бенет се сгърчи от болка.

— Благодаря ти. Както може би се досещаш, в известен смисъл това е причината да сме тук. Чувствам се малко странно, като се обръщам към теб за това. Ти преследваш убийци заради стореното от тях и онова, което аз мога да ти предложа, навярно ще ти се стори доста безинтересно.

Изкушавах се да му кажа за чакането пред мотелските стаи, докато хората вътре осъществяват извънбрачни сексуални контакти, или за седенето с часове в колата с камера на таблото, с надеждата, че неочаквано някой може да се покаже.