Джон Коннолли - Шепнещите

Когато отворих вратата, къщата беше топла и изпълнена с миризма на сол от блатата. Почувствах празнотата на сенките, безразличието на тишината и спах спокойно и сам.

Джеремая Уебър тъкмо си бе налял чаша вино, за да се потопи в удоволствието от приготвянето на вечерята, когато звънецът на вратата иззвъня. Уебър не обичаше привичните му занимания да бъдат прекъсвани, а четвъртъчните вечери в сравнително скромния му дом — скромен поне по богаташките стандарти на Ню Ханаан, Кънектикът — бяха свещени и неприкосновени. В четвъртък вечер той изключваше клетъчния си телефон, не отговаряше на домашния (и в интерес на истината, малцината му приятели, които познаваха странностите му, предпочитаха да не го безпокоят, тъй като смъртта, предстояща или вече настъпила, бе единственото приемливо извинение) и със сигурност не отваряше, когато някой звъни на вратата. Кухнята му бе в задната част на къщата и той държеше вратата затворена, докато готви, така че през стъклото на входната врата можеше да се види най-много хоризонтален лъч светлина. В дневната светеше лампа, както и в спалнята му на горния етаж, но никъде другаде в къщата не бе осветено. От аудиосистемата в кухнята звучеше Бил Еванс. Понякога Уебър прекарваше предишните дни от седмицата в планиране точно каква музика да си пусне, докато готви и се храни, какво вино да пие с вечерята, какви блюда да приготви. Тези малки удоволствия му помагаха да запази разума си.

Това означаваше, че онези, които знаеха, че си е у дома в четвъртък вечер, едва ли щяха да го прекъснат, а онези, които не знаеха това с положителност, нямаше да могат да се уверят в присъствието или отсъствието му само по светещите в къщата лампи. Дори клиентите, които ценеше най-много, някои от които бяха богати мъже и жени, свикнали нуждите им да бъдат удовлетворявани по всяко време на деня и нощта, се бяха примирили, че в четвъртък вечер Джеремая Уебър няма да е на тяхно разположение. Специално този четвъртък обичайната му програма бе леко объркана от поредица продължителни телефонни разговори, така че когато се прибра вкъщи, вече минаваше осем, а сега наближаваше девет и той още не беше вечерял, така че съвсем не бе в настроение да бъде прекъсван.

Уебър беше изискан тъмнокос мъж в началото на петдесетте, красив, но може би с малко женствена красота — впечатление, което се засилваше от вкуса му към папийонки на точки, ярки жилетки и поредицата културни интереси, които включваха, но не се изчерпваха с операта, класическия и модерния балет. Поради това случайните му познанства навеждаха на мисълта, че може да е хомосексуален, но Уебър не беше гей; всъщност беше много далеч от това. Косата му още не бе започнала дори да се посребрява, генетична особеност, която го правеше поне с десет години по-млад и благодарение на която успяваше да се среща с жени, които по всички стандарти бяха прекалено млади за него, без да буди онова неодобрително, макар и нелишено от завист внимание, каквото предизвиква обикновено такъв натоварен любовен календар. Относителната му привлекателност за противоположния пол, в комбинация с известната щедрост по отношение на онези, които печелеха неговото благоразположение, се беше оказала нож с две остриета. Довела беше два брака до пълен провал, само за първия от които съжаляваше истински, защото беше обичал първата си съпруга, макар и недостатъчно. Дъщерята от този му брак и негова единствена рожба се беше погрижила пътищата за комуникация между отчуждилите се съпрузи да не бъдат прекъсвани, благодарение на което той живееше с убеждението, че през повечето време първата му жена гледа на него с обич и удивление. Вторият брак обаче бе грешка, и то такава, която нямаше намерение да повтаря. Затова когато ставаше дума за секс, вече предпочиташе случайните партньорки пред обвързването и въпреки че бе платил за апетитите си с разбитите бракове и финансовите щети, които вървяха ръка за ръка с тези неща, сега рядко му липсваше женска компания. В резултат на това напоследък имаше сериозни проблеми с изтичането на средства и беше принуден да взема мерки за оправяне на положението.

Тъкмо се готвеше да се заеме с обезкостяването на пъстървата, която лежеше на малка гранитна плоча, когато чу звънеца. Изтри пръсти в престилката, взе дистанционното и намали звука още повече, след което се ослуша внимателно. Отиде до кухненската врата и погледна видеоекранчето до интеркома.

На стъпалата пред входа стоеше някакъв мъж. Носеше тъмна мека шапка и лицето му беше извърнато настрани от обектива на камерата. Но докато Уебър го наблюдаваше, се размърда, сякаш някак си бе усетил, че го разглеждат. Държеше главата си наведена, така че очите му оставаха в сянка, но краткият поглед, който Уебър успя да хвърли на лицето му, бе достатъчен, за да го убеди, че човекът на стълбите му е непознат. Като че ли имаше белег на горната устна, но може би това бе само игра на светлината.