Джон Коннолли - Шепнещите

Звънецът звънна за втори път, човекът задържа пръста си на бутона, така че поредицата от два тона зазвуча отново и отново.

— Какво е това, по дяволите? — каза високо Уебър. Пръстът му натисна бутона на интеркома. — Да? Кой сте вие? Какво искате?

— Искам да поговорим — каза мъжът. — Няма значение кой съм, но положително ще ви бъде интересно да чуете за кого работя. — Говорът му бе леко неясен, сякаш имаше нещо в устата си.

— И кой е той?

— Аз съм представител на фондация „Гутлиб“.

Уебър дръпна ръка от интеркома. Десният му показалец отскочи към устата и той започна да гризе нокътя — навик, останал му от детинство, който бе признак за притеснение. Фондация „Гутлиб“: той бе участвал само в няколко трансакции. Всичко бе минало през трети участник, адвокатска фирма в Бостън. Опитите да разбере точно какво представлява фондация „Гутлиб“ и кой взема решенията за покупките се бяха оказали безплодни и той бе започнал да подозира, че тя не съществува като нещо повече от удобно название. Когато продължи да упорства в проучванията, получи писмо от адвокатите, с което го уведомяваха, че въпросната организация държи много на своята анонимност и всяко по-нататъшно ровене ще доведе до незабавното анулиране на всички сделки от нейна страна; освен това подходящо адресирани слухове ще дадат да се разбере, че господин Уебър може би не е толкова дискретен, колкото биха очаквали някои от клиентите му. Тогава Уебър се беше отказал. Фондация „Гутлиб“, реална или само фасада, бе закупила чрез него някои необичайни и скъпи неща. Вкусовете на онези, които се криеха зад нея, очевидно бяха много специални и когато Уебър успяваше да задоволи тези вкусове, му се плащаше незабавно и без никакви въпроси и пазарлъци.

Но последната покупка… Трябваше да е по-предпазлив, да внимава повече за произхода на предметите, каза си той, въпреки че беше наясно, че просто подготвя лъжите, с които да докаже на мъжа пред вратата, че няма вина, ако се стигне дотам.

Посегна към чашата с вино с лявата ръка, но не премери добре движението. Чашата се разби на пода и изпръска пантофите и крачолите на панталона му. Изруга и се върна при интеркома. Мъжът още бе там.

— В момента съм доста зает — каза Уебър. — Навярно става дума за нещо, което може да бъде обсъдено през деня.

— Сигурно може — отвърна човекът, — но изглежда, че напоследък трудно успяваме да привлечем вниманието ви. В офиса и в магазина ви бяха оставени няколко съобщения. Ако не ви познавахме, можехме да се усъмним, че умишлено ни избягвате.

— Но за какво става дума?

— Злоупотребявате с търпението ми, господин Уебър, също както злоупотребихте с търпението на фондацията.

Уебър отстъпи.

— Добре, идвам.

Погледна локвичката вино на покрития с черни и бели плочки под, прескочи внимателно натрошените стъкла и докато сваляше престилката, си помисли: „Колко жалко.“ Запъти се към вратата, като спря само за да свали пистолета от поставката за шапки над закачалката и да го пъхне в задния джоб на панталона си под жилетката. Оръжието бе малко и лесно за криене. Погледна отражението си в огледалото за всеки случай, после отвори вратата.

Мъжът отвън беше по-нисък, отколкото бе очаквал. И беше облечен в тъмносин костюм, който преди може и да е бил скъпа покупка, но сега изглеждаше стар, въпреки че бе запазил известна елегантност през годините. В малкия джоб на сакото имаше синьо-бяла носна кърпа на точки, която бе в тон с вратовръзката. Главата му още беше наведена, но сега това бе част от жеста при свалянето на шапката. За момент Уебър имаше странно видение: че шапката се вдига, отнасяйки със себе си темето на посетителя като равно отрязано яйце, и че може да надникне в кухината на черепа. Но всъщност видя само разпуснати кичури бяла коса, напомнящи фитили захарен памук, и куполовидна глава, забележимо заострена на върха. После човекът го погледна и Уебър инстинктивно направи малка крачка назад.

Лицето бе съвсем бледо, ноздрите — тесни тъмни дупки в основата на тънкия, идеално прав нос. Кожата около очите беше набръчкана и посиняла, подсказваше за болест и разложение. Самите очи едва се виждаха, скрити зад гънките кожа, които се спускаха над тях от челото като восък от топяща се нечиста свещ. Под очните ябълки се виждаше червена плът и Уебър си помисли, че този човек трябва да е живял непрекъснато сред прах и пясък. Но що се отнася до болестта, проблемите му очевидно не свършваха с това. Горната му устна беше обезобразена и напомни на Уебър за онези снимки на деца с разцепено небце от неделните вестници, предназначени да изтръгват благотворителни дарения, само че това не беше разцепено небце. Беше рана, отвор в кожата с форма на стрела, който разкриваше бели зъби и обезцветени венци. Освен това беше отвратително инфектирана, кървавочервена и на места изпъстрена с пурпурни, потъмняващи до черно петна. Уебър имаше чувството, че сякаш вижда как бактериите разкъсват плътта на човека, и се чудеше как ли понася това изтезание и какви ли лекарства е принуден да взема, за да може да спи. И как ли събира смелост дори само да се погледне в огледалото, което ще му напомни за предателството на тялото и явно близката смърт? Заради болестта бе невъзможно да се прецени възрастта му, но Уебър прие, че е между петдесет и шейсет години, ако се вземат предвид нанесените от нея поражения.