Джон Коннолли - Шепнещите

Според Бенет, или според впечатленията, които беше получил Бенет, Тобаяс не работеше през всичките часове, които му бе дал Бог. На практика той като че ли не изпитваше никакви финансови затруднения, което навеждаше на мисълта, че освен парите, които печели като шофьор и получава като помощи, има и още, които идват от друго място; или си имаше скътани средства и субсидираше бизнеса от спестяванията си, което означаваше, че няма да остане дълго в него.

Значи така. Около Тобаяс имаше нещо шантаво. Пари, които идват от друго място. Въпросът беше само да се открие източникът на тези допълнителни доходи и Бенет бе казал нещо, което насочваше предположенията ми в определена посока. Споменал бе, че Тобаяс непрекъснато пътува между Мейн и Канада. Канада означаваше прекосяване на граница, граница означаваше контрабанда.

А когато ставаше дума за границата между Канада и Мейн, това означаваше наркотици.

Според статия в „Ню Йорк Таймс“, „За да се спре контрабандата по каналите между Мейн и Канада, ще е нужна малка армия — толкова дива е по-голямата част от територията, през която минава, и толкова много и разнообразни са възможностите, които предлага“. Въпросната статия е писана през 1982 г., но е не по-малко актуална и днес. В края на деветнайсети век властите се тревожели преди всичко за пропусканите митнически приходи от спиртни напитки, риба, едър рогат добитък и земеделска продукция, пренасяни контрабандно през границата, но дрогата също започвала да се превръща в проблем, тъй като опиумът се складирал в Ню Брънзуик и оттам се транспортирал в Съединените щати през Мейн. Щатът има шестстотин и петдесет километра сухопътна граница с Канада, повечето сред пущинак, както и пет хиляди километра брегова линия и около хиляда и четиристотин малки острова. Тогава там е било, и все още е, рай за контрабандистите.

През седемдесетте години, когато Управлението за борба с наркотиците започва все повече да се фокусира върху южната граница с Мексико, Нова Англия става привлекателна алтернатива за контрабандистите на марихуана, още повече, че със своите двеста и петдесет колежа предлага разработен пазар за нея. Достатъчно бе просто да си купиш корабче, да се насочиш към Ямайка или Колумбия и после да следваш утвърдения маршрут, който ти позволява всеки път да стоварваш по тон във Флорида, Южна и Северна Каролина, Роуд Айлънд и накрая в Мейн. Оттогава мексиканците са наложили присъствието си тук, наред с разните южноамериканци и всички останали, които са се чувствали достатъчно силни, за да заграбят част от пазара на наркотици и да го задържат.

Облегнах се назад и се загледах през прозореца към солените блата и морските птици, които се плъзгаха по водите им. Тънък стълб черен дим се издигна към небето на юг и бавно се разми в неподвижния въздух, като остави едва забележима следа да зацапва иначе съвършената синева на тихо отиващия си ден. Обадих се на Бенет Пачет и той потвърди, че Карън Емъри е на работа. Смяната й свършвала в седем часа и, доколкото знаел, Джоуел Тобаяс щял да мине, за да я вземе. Той често я вземал, когато не е на път. Бенет я попитал дали тази вечер не може да остане до по-късно и Карън му казала, че няма възможност, защото с Джоуел щели да вечерят навън. Обяснила му, че през следващите няколко седмици Джоуел имал доста курсове до Канада и нямало да прекарват много време заедно. И така, по липса на по-добри занимания реших да поогледам къщата на Тобаяс и неговата приятелка.

„Даунс“ беше доста голям ресторант, който можеше да поеме сто, че и повече посетители наведнъж, при положение, че кухнята разполагаше с необходимия персонал и сервитьорките бяха готови да си заслужат бакшишите си с повечко труд. Големите прозорци гледаха към шосе 1, към паркинга и към кегелбана „Биг Туенти“ от другата страна на пътя. Барът минаваше почти по цялата дължина на помещението и завиваше на сто и осемдесет градуса, образувайки нещо като удължено U. Покрай стените имаше четириместни сепарета, друга група от маси за четири човека образуваше остров от винил и формика в средата на ресторанта. Сервитьорките носеха сини тениски с името на ресторанта на гърба и под него три коня, препускащи към финала. Името на всяка от тях бе избродирано на фланелката над лявата й гърда.

Не влязох, а останах да чакам на паркинга. Виждах как Карън Емъри разнася сметките по своите маси, готвейки се за края на смяната — Бенет ми я беше описал, а и сред сервитьорките тази вечер нямаше друга блондинка. Беше хубава, дребничка, може би малко над метър и петдесет, и с тънка фигура, макар че дори отдалеч на човек му се струваше, че тениската й е поне с един номер по-тясна от необходимото. Мъжете сигурно идваха в „Даунс“ само за да капят яйце по брадите си, докато зяпат опънатата фланелка.