Джон Коннолли - Шепнещите

В подобна ситуация някои бащи може би щяха да насочат гнева си срещу войската, която бе пропуснала да забележи проблемите на завърналия се войник, или срещу пропуските на психиатрите, но според Бенет неговият син се беше върнал сравнително невредим от войната. Само по себе си това твърдение даваше основание за допълнителни разследвания, но засега в очите на Бенет Джоуел Тобаяс бе не по-малко виновен за смъртта на сина му, отколкото ако беше държал ръката му, когато беше натиснал спусъка.

Бенет бе интересен мъж, по душа беше мек, но отвън сякаш бе покрит с крокодилска броня на плочки: сега вече солиден мъж, но беше лежал в затвора. Като млад се беше сдушил с група момчета от Обърн, които ограбвали бензиностанции и бакалници, преди да преминат към големите магазини и обира на Първа селскостопанска банка в Огъста, по време на който бяха размахвали пистолети и стреляли, макар и с халосни патрони. Обирът не им бе донесъл кой знае колко пари, само две хилядарки и малко дребни отгоре, но полицията скоро беше идентифицирала неофициално най-малко един от членовете на бандата. Той бе арестуван и притискан известно време, докато накрая беше разкрил своите съучастници в замяна на по-лека присъда. Бенет, който бе участвал като шофьор, бе осъден на десет години, но бе лежал пет. Той не беше професионален престъпник. Петте години в „Томастън“, затворът крепост от деветнайсети век, все още пазещ сякаш прогорени в земята следи от някогашна бесилка, го бяха убедили в погрешността на неговите постъпки. Върнал се бе с подвита опашка към бизнеса на баща си и оттогава насетне се беше пазил от неприятности. Което не означаваше, че бе започнал да уважава много закона или че след като в миналото е бил предаден, сега е готов на свой ред да предаде някого. Може и да не обичаше особено Джоуел Тобаяс, но фактът, че наемаше мен, вместо да отиде в полицията, бе типично Бенетовски компромис, както и това, че искаше да разследвам един човек с надеждата, че така може би ще излезе наяве истината за смъртта на друг.

Вече нищо не оставаше скрито. С известна изобретателност и с малко пари човек можеше да научи за другите доста неща, които те вярват или се надяват, че ще останат в тайна. Още по-лесно бе, когато си лицензиран частен детектив. След един час кредитната история на Джоуел Тобаяс вече лежеше на бюрото пред мен. Срещу него нямаше никакви предупреждения за забавени плащания и според онова, което виждах, той никога не бе имал проблеми с полицията. След като преди малко повече от година бе демобилизиран поради инвалидност, очевидно беше работил усърдно, плащал сметките си и, както изглежда, водил безоблачно съществуване на редови гражданин.

Една от любимите думи на дядо ми беше „шантаво“. Мляко, което е на път да се вкисне, има малко шантав вкус. Тих, почти недоловим шум в мотора буди съмнение, че с карбуратора става нещо шантаво, но още не е ясно точно какво. За дядо ми шантавото беше по-неприятно от явно повреденото, просто защото не се знаеше какво е естеството на проблема. Очевидно нещо не беше наред, но той не можеше да го поправи, защото още не знаеше какво е. Повредата можеше да се отстрани, но шантавото не му даваше да заспи.

Делата на Джоуел Тобаяс бяха шантави. Камионът с ремарке и койка за спане в кабината му бе струвал осемдесет и пет хиляди долара. Независимо от твърденията на Бенет, не го бе купил съвсем нов, но почти. По същото време се бе сдобил и с джип за още десет хиляди долара. Платил бе пет на сто от цената, а останалото изплащаше на месечни вноски при лихвен процент, който не бе прекалено голям и дори можеше да мине за доста благоприятен, но все пак месечните плащания му изяждаха към две хиляди и петстотин долара. В добавка същия месец бе купил и нов шевролет „Силверадо“. Спазарил беше доста добра цена: осемнайсет хиляди долара, което бе с шест хиляди по-малко от обикновената пазарна цена, и изплащаше този кредит на месечни вноски от двеста и осемдесет долара. Накрая, вноските по ипотеката на къщата му в Портланд, на крачка от „Форест Авеню“ и съвсем близо до „Голямата изчезнала мечка“, му струваха още хилядарка на месец. Къщата бе принадлежала на вуйчо му и Джоуел я бе наследил заедно с натрупаните неизплатени вноски. Взето заедно, това означаваше, че трябва да печели почти пет хиляди долара месечно само за да държи главата си над водата, и то преди да си е платил трудовите и медицинските осигуровки, бензина за шевролета, храната, отоплението, бирата и всичко останало, което е нужно, за да живееш удобно. Ако скромно добавим поне още хиляда долара месечно за всичко това, годишните доходи на Тобаяс трябваше да са някъде около седемдесет хиляди долара без данъците. Това бе напълно непостижимо, при положение че като частен превозвач можеше да очаква печалба от около деветдесет цента на миля, плюс горивото, но за това бяха нужни дълги часове зад волана и документиране на изминатите разстояния. Освен това навярно получаваше компенсация за осакатената си ръка, а може би и за крака си. Предполагах, че като инвалид си докарва някъде между петстотин и хиляда и двеста долара месечно, освободени от данъци, което би му помогнало донякъде да покрива разходите си, но все пак оставаха още доста пари, които трябваше да печели на пътя. Оценката на кредитоспособността му бе стабилна, не беше просрочвал изплащането на нито един от заемите си и плащаше редовно вноските в частния пенсионен фонд.