— Не знам много за посттравматичния стрес — казах аз, — но според онова, което съм чел, може да мине известно време, преди да се прояви.
— Там е работата — рече Бенет. — Аз също четох за това преди смъртта на Деймиън и си мислех, че може би ще успея да му помогна, ако разбера какво преживява. Но Деймиън харесваше войската. Не мисля, че искаше да напуска. На няколко пъти бе продължавал срока на службата си и би се върнал отново там. Всъщност, след като си дойде, говореше непрекъснато, че ще подпише нов договор.
— Защо не го стори?
— Защото Джоуел Тобаяс го искаше тук.
— Ти как разбра?
— От онова, което казваше Деймиън. Той пътува на няколко пъти с Тобаяс до Канада и имах чувството, че са се захванали с нещо, с някаква сделка, която обещава накрая да донесе добра печалба. Деймиън започна да говори, че ще започне собствен бизнес, че ако не се върне във войската, може би ще премине в охранителния бранш. Тъкмо тогава започнаха неприятностите. Деймиън започна да се променя.
— В какъв смисъл?
— Престана да се храни. Не можеше да спи и когато успяваше да заспи, го чувах да вика и да крещи.
— Чуваше ли какво казва?
— Понякога. Молеше някого да го остави на мира, да спре да говори. Не, да спре да шепне . Стана неспокоен и избухлив. Сопваше се за дреболии. Когато не вършеше нещо за Тобаяс, се усамотяваше някъде и пушеше, вперил поглед в празното пространство. Подхвърлих му, че трябва да поговори с някого за това, но не знам дали го е сторил. Когато започна, бяха изминали три месеца от завръщането му, а две седмици по-късно умря от собствената си ръка. — Бенет ме потупа по рамото. — Проучи този Тобаяс и ще говорим отново.
След това каза довиждане на Кайл и Тара и напусна закусвалнята. Наблюдавах го, докато крачеше бавно към колата си, очукано „Субару“ с лепнат на задния калник стикер с тюлен. Докато отваряше вратата на колата, ме хвана, че го наблюдавам. Кимна ми и вдигна ръка за довиждане; и аз сторих същото.
Кайл излезе от кухнята.
— Вече затварям — каза той. — Свърши ли си работата?
— Благодаря ти — отвърнах. Платих сметката и му оставих хубав бакшиш — и за храната, и за неговата дискретност. Не са много ресторантите, където двама души могат да се срещнат и да обсъдят онова, което обсъдихме ние с Бенет, без страх, че някой ще ги подслушва.
— Той е добър човек — отбеляза Кайл, когато колата на Бенет потегли от паркинга.
— Да, така е.
По обратния път към Скарбъро заобиколих, за да мина покрай „Блу Мун“. От водосточната тръба се развяваше полицейска лента, яркожълта на фона на почернелите останки от бара. Прозорците още бяха заковани с дъски, желязната врата беше залостена с тежко резе, но на покрива, там, където пламъците бяха избили навън преди всичките тези години, зееше дупка и ако човек се приближеше достатъчно, усещаше миризма на влага, дори и все още на обгоряло дърво. Кайл и Бенет бяха прави, тази развалина трябваше да бъде съборена, но продължаваше да стои на мястото си като тъмна ракова клетка, открояваща се на фона на поляната с червената детелина зад нея.
Потеглих нататък. Развалините на „Блу Мун“ оставаха все по-назад в огледалото за обратно виждане, докато накрая се загубиха от очите ми. Но нещо от тях сякаш остана на огледалото, нещо като петно от опушен пръст, напомняне от покойните, че живите все още им дължат нещо.
Когато се върнах в къщата си в Скарбъро, се замислих над казаното от Бенет Пачет и седнах зад бюрото да си запиша някои неща от нашия разговор. Ако Джоуел Тобаяс биеше приятелката си, тогава заслужаваше и него да го по-заболи, но се питах дали Бенет си дава сметка в какво се намесва. Дори да намерех нещо, което той да използва срещу Тобаяс, не мислех, че това би се отразило особено на тяхната връзка, освен ако не беше толкова ужасяващо, че всяка жена, която не е клинично луда, веднага да си стегне багажа и да си плюе на петите. Опитал се бях също така да го предупредя, че Карън Емъри може да не му е благодарна, задето се бърка в личния й живот, дори и ако Тобаяс я биеше. Ако желанието му да се намеси в делата на служителката си бе предизвикано единствено от това, мотивите му все пак бяха солидни и аз можех да му отделя малко от своето време. В края на краищата човекът си плащаше.
Проблемът беше в това, че благополучието на Карън Емъри не бе единствената причина да се обърне към мен. Всъщност това беше лъжа, средство да се започне ново разследване, отделно, но свързано с разследването на смъртта на сина му Деймиън. Очевидно Бенет бе убеден, че Джоуел Тобаяс носи някаква отговорност за промяната в поведението на Деймиън, промяна, довела накрая до неговото самоубийство. По същество всички разследвания, инициирани от частни лица и провеждани вън от сферата на съда и полицията, са лични, но някои са по-лични от други. Бенет искаше някой да отговаря за смъртта на сина му, тъй като сина му вече го нямаше и не можеше лично да отговаря за нея.
Читать дальше