Майкл Ридпат - 66 градуса северна ширина

След това, разбира се, всичко ужасно се обърка.

Мати още не бе казал на жена си Фрея. Тя беше наясно, че той е инвестирал част от спестяванията им на фондовия пазар и знаеше, че Мати се притеснява, че парите им са малко, но нямаше представа колко сериозно е положението, докато в една мартенска сутрин не се събуди и не видя, че мъжът й не лежи до нея. След като не успя да заспи повече, Фрея излезе да търси Мати. Намери задната врата отворена и видя следи от стъпки в снега.

Обу си ботушите, наметна се с едно палто и тръгна по следите в тъмното. И така намери мъжа си на любимото му място в основата на баира, който тръгваше от къщата, където поточето образува вир сред камънаците.

Фрея не бе чула изстрела. А може би го бе чула. Може би точно той я бе събудил.

Самоубийството я съсипа. Но тя беше силна жена, фермерска дъщеря от съседната долина, и бе твърдо решена да не предава Мати, въпреки това, което той й причини. Семейството понасяше удар след удар. Банката заплашваше да изземе имота, ако вноските по заема не се изплащат. Фрея трябваше да се грижи и за децата, и за фермата.

Синдри се почувства ужасно, когато всичко това се случи. Винаги бе харесвал Фрея — руса жена на около четирийсет години, с волева брадичка и будни очи. Бе обичал и по-малкия си брат, който изпълни дълга си, поемайки фермата от родителите им. Мати бе силният, трудолюбив фермер без излишно въображение, когото Синдри с течение на времето започна да идеализира като истинския герой на Исландия.

Но може би истинската героиня бе Фрея.

Докато гледаше как овцете влизат в кошарите на селото в долината, Синдри отново се сети за Бяртур. Този човек винаги присъстваше в мислите му. Синдри винаги му се бе възхищавал, но през последните дванайсет месеца, Бяртур се превърна в мания за него.

Бяртур не беше реален човек. Макар да беше съвсем истински за Синдри заради целите и идеалите, които въплъщаваше. Той бе измислен герой от романа „Независими хора“, написан от нобеловия лауреат Халдор Лакснес през 1935 г. Бяртур бил ратай, но успял да спести достатъчно, за да си купи собствен имот. Нарекъл ивицата си обработваема земя “Лятната къща“. Бяртур бил силен, решителен, горд и най-важното — независим. През годините, описани в книгата, той се сблъскал с ужасяващи трудности: смъртта на жените и децата му, пропадналата реколта и последвалият недоимък на сено за овцете му, надменното отношение на по-заможните му съседи, проклятията на местните духове.

Но Бяртур от Лятната къща не се предал. Започнала Първата световна война — „Благословената война“, която донесла високи цени и просперитет за исландските овцевъди. Последвали подобрения: старите кошари със стени от кал се сменили с нови бетонни постройки.

Първоначално Бяртур устоявал, но в крайна сметка и той взел заем от местното Кооперативно дружество, ръководено от Инголфур Арнарсон — съседски син, кръстен на първия заселник в Исландия — и си построил къща.

Но крахът следва възхода, както нощта следва деня. Парите започнали да не достигат. Фермерите не успявали да погасяват задълженията си. Инголфур Арнарсон заминал за Рейкявик, където скоро станал директор на Националната банка, а после и премиер.

Новата бетонна къща на Бяртур била студена и ветровита — почти необитаема. В края на краищата, Бяртур също започнал да изостава с плащането. Къщата и нивата били продадени на търг, а Бяртур тръгнал в неизвестна посока с болната си дъщеричка на ръце, да търсят ново начало.

Но дори в края, когато вече нямал пукната пара, Бяртур запазил достойнството и свободолюбието си.

Сега, във времето след финансовата криза, Исландия трябваше да си спомни Бяртур.

За съжаление се оказа, че Мати не е като него. Мати не устоя на банкерите, на заемите, на лесните пари. И, подобно на голяма част от исландското население, това го погуби.

— Синдри! Ще ни помогнеш ли да разделим овцете? — попита Фрея, забързана към него. — Ако си спомняш как се прави.

— Ще си припомня — каза Синдри и я последва в кошарите.

След като вкараха животните в общинските кошари, всяко семейство трябваше да прибере собствените си овце. Всяка бе маркирана, но фермерите и без това познаваха животните си и дори ги викаха по име. Фрида бързо откри любимата си Хирна — наедряла и заякнала след цяло лято паша по хълмовете. Синдри не можеше да разбере как фермерите успяват да разпознаят животните. Имаше смътен спомен от детството си, когато всяка овца сякаш имаше физиономия, но сега всички му се струваха еднакви. Освен черните, разбира се. Те бяха любимките на Синдри.